Край Тунджа е винаги февруари, а времето е измислица, потънала сред рибите. Вълната на безкрая ни връхлита изневиделица от мрачните сезони на Виолета Бончева.

~~~
Порозовяват градините от праскови
край Тунджа още февруари,
а някъде в далечината,
сме ти и аз,
полегнали сред рибите.

~~~
Разсечена от лъч на две –
преражда цветовете си
магнолията.

~~~
Каква измислица е времето,
щом пак сме същите, не се променяме
и нищичко не подозираме за оня миг,
когато ще ни връхлети 
вълната на безкрая,
изпратена с очите на дете…

ОМИЛА

Сигурно на повечето хора изглеждаше изключително изискана с кръшните си глезени над високите токове, които яздеше през всички сезони на годината, винаги с преметнат лек шал около шията, ухаеща на парфюм, със задължителен грим по миглите зад модерните рамки на очилата.  Дългата й до раменете коса излъчваше синкав блясък, а пръстите на ръцете й, украсени с пурпурен маникюр, наподобяваха разперени крила на пеперуда, когато махнеше за поздрав. Въобще – елегантност отвсякъде!

А пък аз я наричах Маслената кокона… Може би заради вазелиновия гланц, с който лъскаше разтегнатата си усмивка, заради лисичия поглед, който сигурно трябваше да  излъчва благонравие, заради  думите, които изричаше и които се ронеха от устата й като маслини, извадени от буркан със зехтин… И със сигурност, заради жестовете на ръцете й, отрепетирани сякаш в салон за масажи, потопени обилно в гъсто бадемово масло, преди да се плъзнат по тялото… А може би заради това, че вечната й усмивка действаше развращаващо и скриваше истинското й лице, по което никога не съзрях вълнение…

Тя преминаваше през света като героиня от щастлив епизод на филм за райската обител, заселен само с праведници, но за мен излъчваше единствено скука. За мен, обаче. За другите – друго.

Завист?! – едва ли. Само знам, че ако те боли душата или скърбиш за нещо – трябва да не спираш сълзите си, които ще те пречистят и лицето ти ще сияе повече, отколкото след грим на марката OFRA Professional Make-Up…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024