Любовта е бункер на времето. Няма оцелели след поредната световна война. Прихващаме трептенията на годините в небето на Виолета Бончева.

Александър Арнаудов

КАТО В БУНКЕР

Като в бункер отеква контурът от звуци
на празната дума,
изречена сякаш в миг
на следобедна дрямка,
като ехо от счупени грънци
всяка буква, пропита от нищо
става пясък, течащ и изтичащ,
хоризонтът прилича на гърло,
което преглъща възпалените погледи,
а въпроси задава само морето,
познай защо…
Слънцето, което днес ми напомня
мързеливо преживно говедо,
няма сламка ищах да подпали света,
ще премине полека към залез,
а дрънченето на празните приказки
ще продължи да отеква като в онзи бункер,
оцелял не-случайно
след една световна война.

АКО

Ако поглеждаш по-често нагоре –
ще заличиш с погледа си оловносивото,
което над тебе е увиснало
и като плесен разяжда облаците,
защото в твоя поглед има толкова цветя,
колкото цветя си гледал, докато растат.
Разнасяш семето им с взора ти насам - натам,
а те поникват дори между зъбатите два камъка,
които са в схватка помежду си от години,
а никой никого не може да премести –
нито към бъдещето – нито към отминалото.
Да посадиш цветя със поглед е толкова възможно,
колкото отсреща e естествената вероятност
от прихващане на фините трептения и дръзката увереност
на точния човек.

ТАВАНЪТ НА ОЗЛОБЛЕНИЕТО  е с неизвестен размер –
той може да стигне гневът на вихрушката,
която свирепо обрулва листа, едва покълнали,
да се издигне до върховете на омразата,
която няма дъно,
да се сравни с горчивото усещане на завист
неизлечима,
скалъпена с друга някаква рима,
която в момента ми бяга…
То не отлага
нито една възможност да оттегли
своите опасни снаряди и да смири образа си
с друга характеристика,
защото не му отърва
някой друг да е първи.
Затова се самовзривява.
Тогава
всеки невинен може да се случи
наоколо…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021