Веселин Янков Веселинов (1989) е роден в гр. Сливен. Доктор по клинична психология (СУ „Св. Климент Охридски”), негови научни статии са помествани в сборници на университета. Работи като училищен психолог в ПГТЕ „Хенри Форд“ и като хоноруван преподавател в НБУ. Награждаван е в множество литературни конкурси: „Лирични гласове”, „В полите на Витоша”, „Боян Пенев”, „Георги Черняков”, „Небесни меридиани“ и др. Публикува в различни печатни и електронни издания. Дебютната му стихосбирка „Кънтя като мълчание” се появява през февруари 2022 година.

СЪМВА СЕ
и се разсънвам
някъде по стълбите надолу:
като че в петата ми – стъкло,
с нож ръждив във гърлото ми жилещ
и разпаднат на отломъци,
непосилно неприсъстващ в целомъдрието,
смъртноблед,
пресипнал от реванши и от осъзнатост.
Някъде между вратата на дома ти,
тръшната звънтежно зад гърба ми,
и хартиената чашка със кафе,
дето си купувам сам от ъгъла.
Ах, как го мразя този ъгъл невъзможен –
свия ли зад него
най-болезненото е,
че скрива от очите ми реалии:
балкона ти с цветята щедри,
розови до кърваво ваяния;
завесите ти –
пух са от тополи,
като безплътни ангели
отвъдни
(реещи се хвърчила);
и твоя хаос, чрез който се подреждам.
Та в миг се озовавам
осиротяващ,
във паралелен свят на мокро слънце,
във който се живее все по спомени,
в града уж толкова мащабен,
но не по мярка ми е –
стягащ раменете,
поглъщащ ме
със ароматите си,
с гледките,
със режисурата,
със звуците,
в които теб те няма,
и това е наказание.
То е топката в стомаха ми,
губя почва под краката си,
пръстите ми трудно си поемат дъх,
а крещи въстаналата воля.
Иде ми да стисна вятъра
за сърцето своенравно
с влажните си длани,
гоня го по злачните алеи –
до разплитането на последните му нишки,
чак до будката с клюкарските списания,
с безизразната лелка.
Там съм вече в жаждата
от напрегнато очакване
на поредното докосване
по клавишите на тялото,
със покана да се върна в онзи дом,
който няма как да бъде мой,
със цветята по балкона –
като устните ти пламнали,
но така далечни...
Да се скрием зад завесите от пух,
да редим сред хаоса със планетарните размери
всичките усуканици
анемични,
а възторжени!
Без условности,
като форма на спасение –
разобличени.
И сред книгите по пода
да четем, но себе си,
евакуирани
във микрокосмоса любовен!
Да забравим
за неспиращия ход на времето,
да отхвърлим битовите низости,
дребните аспекти,
думите площадни!
Да направим своя собствена колекция
с оригами,
с разсъблечени хиперболи,
с оргазми,
с незалязващи звезди –
златолистни,
ослепителни
и само наши!
А навън
да боботи чезнещата в бяс земя.
Да купуват дами куп списания
с корици яркопортокалени,
с мракобесни рубрики,
неспокойни като кошери.
Да продават от горчивото кафе
на самотниците
в тънки утрини.
Да затяга този град
с мъгливото огърлие около шиите
най-безпътните,
сред които бях и аз
някога,
придружен от твоето отсъствие.
Съмва се...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 42, март, 2023