Веселин Янков Веселинов  – роден на 8 юни 1989 г. в Сливен. Завършва Профилирана хуманитарна гимназия „Дамян Дамянов” в родния си град, където е обявен за литератор на випуск 2003/2008. Бакалавър по психология, а по-късно и магистър по клинична и консултативна психология. В момента се обучава в докторантска програма на СУ „Св. Климент Охридски”, като негови научни статии са помествани в годишници на университета. Преподавател по философски цикъл и английски език в София. 

Печели I-во място в есеистичното предизвикателство на LoveTheater.bg на тема „Ролята на зрителя в театъра днес” през 2017 г.,  както и голямата награда за социална поезия в десетия национален конкурс на името на Никола Вапцаров за творбата „Лепрозориум”. През 2020 г. е удостоен със специално отличие в конкурса „Млад разказвач”, организиран от Бургаска писателска общност и община Бургас в памет на Атанас Радойнов, за разказа "Азалия"; с трета награда в Международния конкурс за поезия „Лирични гласове” за стихотворението „Надреални светове” (почит към символистите Яворов, Лилиев и Ясенов); с приз за млад автор в Националния поетичен конкурс „В полите на Витоша”; със специална награда на Съюза на българските писатели за произведението „Натрапчиво” в шестото издание на литературния конкурс за студенти „Георги Черняков”, както и с първо място в раздел „Поезия” в конкурса на община Сухиндол „Яна Язова – Христо Смирненски” за лиричното творение „Нощ”. Почетен е за отлично представяне с есето си „Защо съм учител” от Издателска група „Просвета” и с трета награда в конкурса за учители (категория поезия), посветен на 86-ата годишнина от рождението на Дамян Дамянов „Когато си най-тъжен, най-злочест...”. Той е сред петте номинирани в шестия национален конкурс за млади поети „Георги Давидов” – Шабла и сред участниците в Майски срещи на славянските творци „Свято слово 2021” в Бургас. През същата година става първи в поетичните конкурси „Усещане за любов” (със „Съмва се”) и „Ева” (с „Тя”) и трети в „Хоризонти на любовта” (с „Вечно разминаване”) и „В полите на Витоша” (с „Да съм”). Получава и три II-ри награди за поезия: в 43-о издание на Национален студентски литературен конкурс „Боян Пенев” в Шумен, в национален конкурс за студенти „Словото и диалогът” във Велико Търново и в Национален литературен конкурс за непубликувана поезия за деца „Стоян Дринов” в Панагюрище. Лауреат е в петнадесетия национален конкурс на Фондация „Св. Климент Охридски” с творбата си „Училище за поети” и в „България започва от сърцето” на Съюза на българските творци и съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва.

Публикува в списанията за литература и изкуство „Кула” и „Нова социална поезия”, вестниците „Музи в залива”, „Teen`s paper” и „Литературен глас”, електронните пространства „Отвъд кориците”, „Литературен свят”, tetradkata.com, „България без край” и „Литературен клуб”, както и в алманасите „Огнище”, „Изкуство по време на пандемия”, „Лято след пандемия”, „Свято слово” и „Моето синьо лято”.

*
миришеш на ридаещ дъжд
върху липата
деликатните детайли
на движенията ти
си играят
със сърцето ми
със небцето
и със порите
до завършеност ме мамят
и чудато ме спохождат 
всеки път
като слънчева петниста светлина
през прозорец сив нахлула
и вселила се във мислите ми
надчовешки
съзидателно
смирено
та се чувствам 
толкова удобно
във съня
във ръцете ти
във смъртта
и в утопиите
дето ми извая
от плисирани вълни
от шербет в извивките ти
от познатото ухание на дъжд
по липата пред дома ми

ДО БЯЛО

бяла си
като болка
нажежена до пръсване
пребледняло небе си
като сладко към турско кафе си
като лебеди – люлки
във лунапарк градски
като пръсти лениви
по ефирна покривка
като девствено тяло
заоблено
като ръб на изгаряща съвест
като спусък на ням вестоносец 
като хор многогласен
като късна невинност
като есенен дъжд 
над овошките бухнали
като прясно варосана къща
като спомен мъгляв 
по яката колосана
книжно бягство си
път си нелесен
пледоария ярка
като пощенска марка 
за никъде
мъртво зимно море
перушинесто
но ще вляза във тебе до кръста
и с дрехите
за да пия вълните ти
перлени
ето ме...

*
езикът на нощта е действен
пияните от кръв и вино се целуват
във най-прекрасното убийство
надлъгвайки се там 
под честното небе
(макар че боговете вече знаят всичко)
с детинска празничност 
си обещават още
от споделеното безсъние
и от изтръгнатите преживелици
от запалителната смес
в гърдите им набъбнали
открити
но те със периферното си зрение долавят
скованите  от страх
невинни
странстващи капани
подобно сенки върху пръстите
синеещи отровно
във гънките на фракове и рокли
със миризмата на божури тънколистни
и влагата на цитрусови пулпове
каква алхимия на трепета
каква обсесия греховна
но сякаш върхове на копия
са първите кристалчета роса 
вещаещи зачатие на изгрева
и ще се скъсат нишките 
на ромона във гласовете
ще се разбулят тайните 
и бесовете
с мелодия от окарина първи клаксони 
ще писнат
а пипалата на страданието 
ще душат гърдите
и как ще съумеят да се справят 
със аксиомите 
тъга 
самобичуване 
омраза
с виделина от укор и погнуса
с изпръхналите устни в огледалото
със предразсъдъците
и прищевките
на нормата
ще се изправят ли
все още мъртви
срещу изложбата
перверзии и страсти
осиновени от порядките
и доброволно влезли 
във килиите
на вътрешните си затвори
във кратерите на вулкани
скочили смирено
самоизмамата прегърнали
с фосилизирани сърца
или ще хукнат пак 
по черната трева
надвесени над себе си
и ненаситни за вина
просмукана във костите 
от всекидневен театър
със сладост джинджифилова
в гърлата
във луда гонка 
със бохемска свобода
със мислите обсебващи
циклични
това е изумително
по-малко вероятно
а всъщност неизбежно

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021