Пътят на Весела Методиева-Еси лъкатуши между педагогиката и журналистиката, и завива към близки и далечни дестинации.

Разплакваме дъжда, докато ни заболят минутите. Оголваме нервите си с трясъка на озверяла излишност. Мерим пулса на тишината в обещаващия януарския поетичен дебют.

Александър Арнаудов

*
Времето гони опашката си.
Захапа я и доволно ръмжи.
Заболяват ме минутите.

*
Време е
да излея амфората
с амброзия.
Няма къде
да си сипя
отровата.

*
Озверяла от излишна нежност
сплитам красиво нервите си
и премятам през облак въжето.
Бих могла сполучливо
да се обеся.
Правя ласо обаче -
да се прикача към живота.

Добре, че не знам
Гордиевия възел.

*
Превит на две,
денят тътрузи морно тяло.
Две птици в клоните мълчат-
умуват върху популацията.
Часовникът отмерва
нечие кръвообръщение.
Изпращам с поглед тишината
и меря пулса
на тревогата.

*
Две обещания
в съня ми надничат.
В клетка затваря ме
славей.
Подритва ме куче
подминава ме просяк.
Залязвам Слънцето,
Луната се сърди.
Звездите ме гъделичкат.
Смея се
и
разплаквам дъжда.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022