Казвам се Василен Василев. Бакалавър съм, а отскоро и магистър по философия. Завършил съм СУ “Св. Климент Охридски”. В момента преподавам философски дисциплини в столичното 19 СУ “Елин Пелин”. Също така съм freelance учител по китара. Свиря в столичната метълкор/хардкор група Dishonored и работя като евент организатор в организацията Stigma Events. Наскоро реализирах и първото си участие като соло артист в областта на ambient/experimental/noise музиката под псевдонима ,,Tenebris’’. Поезията е нещо, което винаги е извирало от дълбините на моята душевност като своеобразен начин да дестилирам емоциите, които трудно бих споделил с околните. В известен смисъл тя представлява неизказаният прозорец, през който виждам и преживявам интимността на света.

Битието като любов

В действителността на тук и сега всичко има контур
и някаква далечна за мен, непромокаема плътност
ретината съзира синия свод оградил нашия плаж
и разюзданите възгласи или стенания на
сливащия се с хоризонта воден басейн
кожата долавя тихия шепот на вятъра
който с миниатюрни остриета насича
изгорели петна по нейната чувствителна тъкан
солта се вписва като жаден вампир в белите дробове
а ситният пясък сияе в златисто щом
лъчите на септемврийското слънце го поведат в
нежна танда преминаваща през нашите почиващи си тела
тази плътност на всичко ме увива и ме захваща
в действителността която моето съзнание усилено не може да понесе
същевременно тя, любовта на живота ми, спи
уморена от камшичните удари на подивелите вълни,
може би сънува, скрита под нагорещената кърпа
и е по-реална от самата реалност
по-красива от целувката на небето и морската шир
от танца на небето и земята
от цялата тварна природа
тя, съвършена в излишъка на своята несъвършенност,
тя остава непостижимият за мен
смисъл на всичко

Лунна пътека

Нищо което сграбчва сърцето
това рикае празният поглед на луната
носеща своите лъчи-гирлянди по
пенестата и аморфна повърхност на биещите вълни
аз съм вълноломът, казва, между живота и смъртта
в който се разбиват тюркоазените камшици на бездната
помни че и ти си смъртен
моравият хлад на септемврийската вечер изведнъж ме опомня
в хотелската стая ме чакат топли прегръдки но аз седя сам и безмълвно слушам
напрегнатите стонове на небесното тяло отброяващо от векове хиляди смърти
докато бесните кучета хапят брега
а боговете гледат отгоре безучастни към нашата орис

Несбъдване

От пусто в празно преливат
вълните на желанието да бъдем заедно с теб
да се докосват телата увити в балдахини
да се допират устните, езиците, пръстите,
ръцете, настръхналите ни кожи
но в 1 сутринта то си остава невъзможно,
вълните така и не достигат една до друга
и телата ни се оказват завинаги чужди

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022