Разхождаме се по улиците на омразата. Крачките ни се сливат със самотата. Светът няма да се роди отново в поезията на Василен Василев.

Александър Арнаудов

На бабa

Застарелите баби с пожълтели зъби
като слънцето в най-високата си точка
носят безсмъртие
и по-добре да имаш такава баба отколкото да нямаш
защото те заместват всяка липса с любов и вълнени чорапи 

Меланхолия

Отново преброждам улиците на омразата си
чужд и безличен като ситна капка дъжд
крачките ми са глухият тътен на самотата
спотайваща се в порите на кожата
в корените на косата
в ивиците на ириса
в дъха ми и предния кортекс

Във всяко ненужно движение
във всяка направена крачка триумфира
повеят на смъртта
разкопчаващ гръкляна
насищащ ноздрите
с ухание на мъх, тиня, тамян и жито

Черна котка сприхаво пресича пътя
като катафалка с пресен мъртвец
носи със себе си непрогледна нощ,
хиляди съзвездия, чужди галактики и космически ужас
изгрява в нейния поглед моята самота и поглъща целия свят
всичко е ясно
светът няма да се роди отново

Полет

Безкрайните бели полета се сливат
със спомена за първите преспи и снежни човеци
ако поискам да стигна до ръба на хоризонта
ще пропадна като Икар облян от топла слънчева светлина
небето не принадлежи на хората
боговете са изместени
от болтове и гайки
от перки и турбини 
от банкови транзакции в стратосферата 
от вярата в прогреса 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023