На 17 съм, от София :) Пиша за да запомня, и за да забравя. Губя се и се намирам отново. Пиша за времето и вечно сплелите се в него спомени.

*
сетивата ми отстъпват на тъпото синьо чувство
и по цялото ми тяло се разлива тъпа синя светлина
потича навсякъде по ръцете краката корема лицето очите и бавно ме разтапя
превръщам се в нещо съвършено ново
и може би
някъде там в далечината
вече има място за мен
губя се в този бульон от време, а всичко около мен фучи и не спира да бълва
отстрани всичко губи смисъл
а отгоре сме безсмислица

*
спомням си стената със сивите искрящи точици и черния й фон. апартаментът беше малък и
тесен и не се чувстваше по-голям от мен, въпреки че бях дете. носеше се миризма на всякакви
животинчета, беше си убежище за куче и котка и два папагала. осветлението напомняше на
мътните италиански ресторанти, в които не може да се диша. беше претъпкано с гости.
а на терасата имаше безброй комари
оттам се виждаше цяла софия и жужукащите й като насекоми светлини.
хората бяха насядали или по пода, или на малки столчета
и гледаха
мъжът със не все още сивата коса се смееше,
но сега смехът му е заглушен
а споменът замира.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024