Сърцето отмерва неравноделния такт на живота. Цветозар Цаков и тишината свирят заедно в средата на света.

Александър Арнаудов

За какво е музиката

Понякога, когато остана сам
много обичам
да свирим заедно:
аз и тишината.
Страхотен екип сме -
за чудо без приказ!
Макар че май само вдигаме шум.

Всичко се случва така:
Обикновено тя застава
в средата на стаята
и започва да свири елегантно ададжио
в източен лад,
а аз отстрани,
загледан в прозрачните ѝ коси,
ѝ държа терца
с единствената гласна струна
(най-тънката: горно ми),
която още не се е скъсала
от усилие да не издаде нито звук.
Сърцето отмерва неравноделен такт,
напълно неприемлив за всяко медицинско лице,
(но такива наоколо няма
и то не се притеснява),
а стомахът доброволно приема ролята на мудния басист,
който винаги отсъства от репетициите
(справя се отлично, трябва да отбележим!).

В тази глуха мини-симфония
липсва само този един-единствен фен,
за когото се пишат всички песни.

Липсваш ти.

И
именно
това
осмисля
всяко
свирене.

Когато най-много ми липсваш,
излизам и си купувам вестник,
няма значение какъв -
важното е да е с днешна дата.

Прибирам се на село,
цепя дърва,
паля печката,
късам парче от вестника с датата
и си правя яйце на книжка.

Мастилото попива в белтъка,
всичко се размазва,
буквите и цифрите се прегръщат,
вече нищо не можеш да различиш.
Денят се превръща в петно
с мирис на изгоряла хартия,
без форма и цвят.

Изяждам го с ръце.
Пия вода.
Избърсвам се в покривката.
И спя цял ден.

Жалко, че нямам къща на село,
нито стара печка.

Или пари за вестник.

Един графоман

Един графоман срещнал един грамофон по Графа.

Фак! - записал си на листче графоманът -
Днеска срещнах грамофон по Графа!

Фон! - помислил си грамофонът - Грамофон!

Гаф! - възкликнал Графа, понеже не можел да казва р.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023