Светкавиците огряват нищото. Отсечените брези заобикалят труповете. Нощта дърпа спусъка и политаме надолу в празнината на Стефан Гончаров.

Александър Арнаудов

слюнката ти –
тел пълзяща по найлоновите ми слепоочия

светкавицата на телефона 
огрява нищото (обелва 
огледалото и изтрива 
луната над раменете ти)

обезглавена летиш
под снега на затвора

чакахме зимата

пързаляхме се по гръб на горещия цимент 
и си представяхме как
някой ден Нефтликс ще екранизират 
все още ненаписаните ни жития
(щяхме да забогатеем
заровени в двора на някой диктатор)

следобедите мажехме с кал 
обгорените тела на онези манекени
с които ангели се чукаха зад Мобексперта
и в немите им пози разпознавахме
обещания край на лятото
(който така и не дойде)

търпение

гълъби събират чуждото време 
с крила оплетени в костите на вятъра 

улучваш ги с поглед
в деня преди първия изстрел 

(чакал си толкова години вече
сърцето ти е куршум)

нощта дърпа спусъка
и политаш надолу
с празни ръце

зачеваш походи в нощта 

кална и мокра си
като отсечена бреза
заобиколена от шестващи трупове 
и матови треви (почернели 
от процесиите на вятъра)

в кухините ти се люлеят 
побелели кичури 
спускащи се 
от напуканите черепи които плуват
като памучни лодки в саждивото небе на Берлин

надничаш уморено 
в собствения си 
изхабен от възкресения гроб 
и за пръв път забелязваш
безразсъдната форма на вечността ни (грапаво кълбо
от сплетени въжета и телени нишки)

сгушваш се в юмрука на луната
(малкото останало от двуглавия ти торс 
заспива и се буди едновременно)
и неволно започваш да се молиш на Бог
да посегне на живота си
за последен път

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 37, март, 2022