Земята се събужда с обрив от разкъсани тела. Слънцето грее, за да изгори и умре. Червеите пълзят без господари в конспирациите на Цветозар Цаков.

Александър Арнаудов

Смяна на квартала

След замлъкването на
последния фатален залп
на човешкото безумие,
Земята се събужда с обрив
от разкъсани тела
и почервеняла от срам.

Ухажорите тъгуват
по изгубената ѝ усмивка:
Небето плаче безутешно,
но съвършено тихо - като дете.
Вятърът крещи с все сила,
но от прегракналото му гърло
излиза само свисък.

Боговете стягат куфарите,
утешават жените си.
Обещават неуверено, че за новия дом
ще се грижат по-добре,
ще започнат всичко начисто.

Преди да затворят вратата завинаги,
един от тях прибира внимателно
в джоба на вехтото си сако
(този точно до сърцето)

предсмъртния стон
на един войник.

*
Защо летят птиците,
щом не могат да мечтаят?
И пред кого пълзят червеите,
след като нямат господари?

Гледам нощното небе
и си записвам:
Слънцето грее,
за да изгори и да умре,
а не за да
поддържа живота.
Това е просто
щастлива случайност.

Като полета на птиците.

(А какво да кажем на червеите?)

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 40, ноември, 2022