Теодора Тотева е родена на 11.06.1992г. в гр. Чирпан. Завършва бакалавърска програма по „Журналистика“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Магистър е по „Журналистика, продуценство и финанси” във ВУЗФ. Работи като репортер в отдел „Култура“ в различни медийни издания: сп. “Черно и Бяло”,   в-к „24 часа”, в-к „Сега“.

Репортер e в предаването „Комбина“, „Нова ТВ” и в сутрешен блок в телевизия „Европа“. Работи като сценарист на телевизионни предавания в ”Old School Production“. В момента е един от създателите на сайт за съвременна българска литература  - „Bookwar.bg“.

Автор е на две стихосбирки „Голи стихове“, изд. „Сиела“, (2014г.) и „Преди тишината“, изд. „Scribens” „(2018г.) Нейни текстове са включени в „Сборник по творческо писане“, изд „Сиела“, „Зоната. Антология за съвременна българска поезия“, изд. „Scribens“, „Гнездото“ поезия, проза, есеистика, литературна критика, изд. „Български писател“, сборника „Избрано – 2017-2019 - Тетрадката“.

Носител е на първа награда на Национален литературен конкурс „Георги Черняков“ (2018г.), категория „поезия“ , а  „Преди тишината“ е  отличена със съпътстваща награда  от Националния литературен конкурс „Владимир Башев“ (2019г.). Нейни стихове са преведени на английски,  италиански, испански, португалски, арабски и руски.

I.

един ден
толкова обикновен като нещастието ти
толкова делничен като чиновник между 9 и 5
ще се сблъскаш със самото сърце на нещата
а к о с ъ р ц е т о т и с ъ щ е с т в у в а

ще се почувстваш като гола електрическа крушка
в тясна нощна уличка
където излиза звукът на лятото
а к о с ъ р ц е т о т и с ъ щ е с т в у в а

ще се превърнеш в смях
който плисва в дъжда
ще си едновременно веселбата и скръбта и ентусиазма
на влюбени които се обичат като гълъби
а к о с ъ р ц е т о т и с ъ щ е с т в у в а

ще си безспирен бунт срещу изгнанието
ще си вик срещу ветровете
ще си всички гласове произнесли нещо безумно и възхитително
а к о с ъ р ц е т о т и с ъ щ е с т в у в а

ще си воайор на тайни
ще си дете родено с късмет
ще си умен и ще си тръгнеш веднага
ще си добър и ще се върнеш сега
ще си любим и ще си вечен

а к о с ъ р ц е т о т и с ъ щ е с т в у в а
а к о с ъ р ц е т о т и с ъ щ е с т в у в а
а к о с ъ р ц е т о т и с ъ щ е с т в у в а

 

II.

Има няколко начина да направиш градина
един от тях е да засадиш от себе си дом
да се прераждаш в пръстта докато:
поливаш,
отглеждаш,
садиш
тънката линия на сътворението

И ако погледът е бил достатъчно трудолюбив,
а гърбът силно приведен,
ще остаряваш  дълго,
ще остаряваш красиво,
както остарява Бог

и ще започнеш да се топиш,
да се събираш в един хоризонт,
където животът,
тревата, мушиците,
корените и небесата
се сливат в едно,
за да превърнат градините в знание

А пръстта в човек
и човека в градина.

 

III.

зимна неувереност на стихотворението

все стои пред очите ми и разчита на нищото
то има собствена анатомия като концерт за цигулка в понеделник
най-малкото, задава ритъма на дишане,
доброволно се съобразява с атрофията,
някъде по пътя би могло да се разпадне
с порцеланова крехкост

като урок по фонетика
или рутинно, ритуално с идентичност на живот

обича като стилистично упражнение,
за собственото си достойнство изследва тъмнината
пред свидетели

съзерцава думите отвътре
в облаците, спрели пред часовника

това е щастливата ни сутрин, казва
при толкова въображаеми пътувания,
се движа в противоположната посока.

IV.

Остави ръцете си тихи и бели
облачни и млечни
да бъдат докосвани
да се чупят
да заздравяват

Остави ръцете си груби и черни
да носят спомени и сняг
да късат череши
да остаряват

Остави ръцете си да говорят с ръцете на друг човек
да шепнат жестове
да се превръщат в молитва
да прегръщат

Остави ръцете си в края на една пролет
в началото на друг живот
на мястото където са сега

Остави ръцете си да отгледат човек
и после дълго да го премълчават
Остави ръцете си
забрави какво са докосвали
кого са отгледали
как са лекували

Остави ръцете да кажат
как се създават трайни неща
и как изчезват от лицето на земята

Остави всичко
остави и ръцете си
до най-нетрайното
и го превърни в любов

после по жестовете ще те познаят

 

V.

Изчезващи видове
по-изчезващи от влюбени
по-смъртни от детство
толкова крехки като тъгите ни
и изгубени
в някоя вътрешна улица
на сърцето
вървим
подвизаваме се почти телесно
в присъствието на живота
като пръст или навик
тих смях или допир
кънтим в края на тази улица
и сме всичко
което си отиде.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021