Татяна Даскалова е родена на 20.09.1967 г. в Русе. Автор и съставител е на поредица „Женски тайни и рецьепти“, издадени през 1992 г. в София. Автор е и на стихосбирката „До капилярите на любовта“., издадена през 2020 година от Хулите. Книгата е за всички, които искат да "пристигнат" чрез словото до различни географски ширини на света от София до Гринуичкия меридиан, от Лондон до Камино де Сантяго, Япония и още много държави и интересни градове с различни култури, хора и забележителности. Пътуването към любовта криволичи по своите омайни и не толкова леки пътеки понякога в живота, за да стигне до мястото, където сме родени. В тази посока Татяна Даскалова води читателя от онази галеща, дълбока и силна майчина любов до обичта към семейството, заобикалящия свят и любимия човек до нас. Времето е нещото, което хем вълнува и преследва в забързаното ежедневие поетесата, хем спира в капилярите на любовта, откъдето тя показва ясно, че е тръгнала самата тя. Редактор на книгата е Камелия Кондова, издател - ХуЛите. Авторката е дипломиран журналист в СУ "Климент Охридски". Работила е като главен редактор на вестник "Посоки" и като редактор в издателствата "Литавра" и "Легакон". . Удостоена е с награда от конкурс на Асоциация на младите български писатели. Нейни творби са включени в сборника на номинираните участници в конкурса в памет на поета Ивайло Балабанов. Тя участва и в сборник на българските творци по света. Татяна Даскалова е работила в Съвета за електронни медии. По настоящем работи и живее в Обединеното Кралство.

Dream

Понякога живея у дома, 
Но много рядко.
Тогава пия кафе в хола.
И гледам филм по Нетфликс
обикновено в неделя следобед.
Случва се да живея с теб.
В мислите.
Тогава времето лети.
Правим си пуканки.
Изгарят преди 
да сме ги опитали даже.
Нещо ти бъбря.
Ти ме слушаш от време на време.
Целуваме се.
После отиваме на цирк.
Ядем захаросани ядки и памук.
Клоунът ни подарява балони.
Аз живея там.
Стъпвам на пръсти по въже.
Високо е.
Скачам.
Преобръщам се във въздуха.
Живея там.
А в живота ли?
Играя някоя друга, 
която не сбъдва
детската си мечта.

Жажда

Видях се в Найтингейл* клиника.
После се сетих, че още искам да си пъхна ръката в джоба ти.
Да си говорим, 
Да завием зад ъгъла на историческия музей. 
Да прегръщам Скай
да я гушкам.
Да се ядосвам.
Да се смея с приятели.
Да се тревожа.
Да си слагам червило.
Да виждам очите на детето ми.
Да чувам птиците.
Да ме пари слънцето.
Да се обаждам всяка събота до България.
Да отида на море.
Да скачам срещу вълните.
Искам да съм  болна от любов
към живота.
За това се прибирам у дома
след малко.

*Болницата Найтийнгейл е изградена по време на пандемията.
Флоранс Найтингел е името на медицинската сестра, чието име носи.

Танц за двама

Тембърът на гласа ти 
извива меден звън.
Трепти в мембрана.
Пристига с малко думи.
Потапя ме в дълбини.
Пресича меридиани.
Чертае паралели 
между нас.
Малко въображаемо, 
полу на истина, полу на шега
крачим смело 
върху черупката на глобуса.
Джамайка е точката 
на привличане.
И аз още ти вярвам
на измишльотината,
че е в Южна Африка.
Затварям слушалката.
Ритъмът на
едно горещо реге 
отеква
в мен до зори.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 48, май, 2024