Тежим като олово на самото дъно на света – сиамски близнаци като смъртта и живота. Горчиви като сол, ужасни като лава в градината от глухарчета на Свежа Дачева.

***
Момченца,
маскирани като мъже.
Паники,
маскирани като жени.
Пухче от глухарче –
кацам по носовете им.

***
Не е важно какво
и колко зло си видял,
нито какви грешки си направил.
Важното е дали си наследил
способността на земните недра
да преработват, да трансформират
в качествено нов продукт:
зелените погребани дървета –
в запалителна и черна плът,
а нея – в светлинни кристали,
а тях – в небесни скалпели,
които неуморно, търпеливо
и безкрайно да оперират и аутопсират
вечните сиамски близнаци:
истината и лъжата,
доброто и злото.

***

Ние, които не се катерим
към върховете
и не правим никакви гимнастики,
за да изплуваме,

живеем в бедност,
без гардероб и маса,
сред хората, а всъщност
сред тъжната невинност на гората.

Тъй странни и самотни
/защото сме обвити
в дъха свещен на горски сумрак/,
почти  измислени,
съвсем невероятни,
извън пазара на света,

живеем ние в центъра,
в светлинното петно на смисъла,
тежим като олово 
на самото дъно.

И щом случайно заблуден
през пластове далечина
докосне нашите ръце, 
уплашено сигнализира:
Горчиви като сол, 
ужасни като лава!

Ако

Ако бизнесът не беше
любимата игра на възрастните,
ако златото лежеше в земята,
бисерът – в мидата, а рибата – в морето,
и кожусите – по гърбовете на животните, 
ако кръвта беше свята,
ако истината единствена
тежеше в сърцата ни,
ако очите ни бяха свободни птици
в невинната тишина на планетата,
ако къщите ни бяха кораби
за към далечни звезди
и ако децата ни се раждаха на път...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023