Молим се с кървави сълзи в Гетсиманската градина на света. Светлината свети в ада и адът я не обзе. Представяме ви римските стихове на Свежа Дачева в бр. 39 на списание “Нова асоциална поезия”.

На 33

на Северина

Дъщеря ми е петгодишна –
Чудесна възраст да бъдеш Бог.
И тя сътворява света:
„Всички животни са тревопасни –
няма врагове и страх.
Нощем небето спуща кошница,
прибира морето и плажа
и ги приспива, залюлени сред облаците,
да си починат.
Моята майка е родила мен, сестрите ми,
татко, моята баба,
родила е също морето, небето,
планината, планетата.“

Аз съм на трийсет и три.
Критично време да се предаваш!
Да чуеш най-после всесилното:
„Ти не си никакъв син на Бога!“,
да проплачеш най-после:
„Да, аз съм съвсем като вас...“

Паднала на колене, аз се моля
сред Гетсиманската градина на своето време.
И същата страшна тишина ме обгръща
тези, които твърдят, че са с мен – спят невинно;
тези, които са жадни за кръвта ми –
безшумно и стръвно прииждат.
Обляна в кървава пот, аз се моля
да ме отмине горчивата чаша
от омраза, жестокост и болка.

Аз се моля, а виждам как телата на тези,
които в мен се кълнат,
заприличват на пънове, 
на невинни дръвници, облени във кръв.
Аз се моля, а виждам
как, разкривени, прииждат
между дърветата строги
безмълвните сенки, впили злобни очи
в повторно, отгоре, роденото,
което ги тегли за зверските зъби
из ръста им.

Аз се моля и вися върху смешната,
почерняла от кръв и оплюта
от мухите на всички епохи твърдина –
кръста на дързостта
да стоиш като себе си
сред огромния храм поднебесен,
сътворен за търговците.

Аз се моля и знам,
че ще стана невинно-зловеща възглавница:
върху мен ще почива удобно
търговската тежка глава на безкрайното Време,
а със мене търговските здрави ръце
ще удушват в съня им кошмарен
прокълнатите рожби на Бога.

Дъще моя,
в краткотрайната своя Гетсиманска молитва
аз се моля за тревопасните,
за враговете и за страха.
Обляна в кървава пот, аз се моля
Бог да прибира в покоя на небесната кошница
изтерзаните силни и светли сърца.
Обляна в кървава пот, аз се моля
за ада, сред който те хвърлих
чрез твоето раждане. 

1986, Рим


Цирк

Огромната глава на слона с баобабови уши,
отпуснати и слети с тялото
без вятъра на свободата,
огромната глава на слона е украсена
с мъничко бомбе червено.
Поставя бавно слонът,
подобно стволове столетни, краката си,
един до друг, на шарен барабан.
Върху пространство,
щастие за пудел и домашна котка –
изтръпнал, гол, невероятен охлюв, -
жонглира слонът с пъстра детска топка.
Светкавицата бяла на бивниците му се кланя
на крясъка зад рампата накрая.
Дресьорът – пъстър папагал –
надзърта във очите му прикрити
от кожата дебела на добротата,
и пъхва късче захар във устата му.

Обръща слонът най-подир
единствения по рода си задник –
огромен и набръчкан, и безпомощен
като внезапно
отслабнало от болест великанско бебе,
към клетката си тръгва бавно.
Крясъкът и пъстрите ливреи
не го засягат вече.
Слонското сърце,
потънало дълбоко в масата могъща,
тупти по гласовете бисернозелени
на джунглата и свободата.

В един неделен, празничен спектакъл
той ще подскочи, ще ръзкъса купола
и ще увисне за хобота си предвечен на дъгата –
на бивника на своя брат – небето.
И дълно ще потъва във водата
пресветлосива на безкрая
като широка залезна усмивка.
А публиката ще остане
опулена и зяпнала нагоре: защо
след номера блестящ не се завръща 
за захарчето слонът?!?

1987, Рим

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022