Привикваме с отровата на мислите. Грешките са безсмъртни. Ние сме покоят на една крещяща вечност, гърчеща се между редовете на Свежа Дачева.

Александър Арнаудов

Опит за медитация

Мозъкът ми,
привикнал с отровата на мислите,
се гърчи
в абстиненция.

*
Коли, които отминават
край застиналите камъни
на гробището.
Те са четвъртити и сиви
и в мъглата приличат на камъни,
но пътуват нанякъде.
Накъде?
От покоя на една вечност
пътуват към покоя на друга вечност,
която смирено ги чака в далечината –
четвъртита и сива.

*
Къде ще отидете, горски теменуги,
след Големия взрив?
Хората искат да вземат скалата
и горската пътека, край която растете.
Откъде ще звучиш, хор от виолетовобели
уханни гласове,
когато адският тътен на взрива
те заглуши?

Наистина ли не знаеш?
Ние отивами във Виолетовия рай,
за да пеем в ухото на Виолетовия бог.

*
Гумичката не обича грешки.
Гумичката заличава грешките.
На листа остават бели стърготини, 
които небрежно издухваме, 
като част от грешките.
Част от бялото сърце на гумичката, 
която се смалява заради правилността, 
докато накрая съвсем изчезне.
Но грешките се прераждат.
Грешките са безсмъртни.

*
Гъста мъгла.
Уличните лампи мъждукат.
Корабите надуват сирените,
за да не се сблъскат.
Хората си крещят един на друг,
за да се видят.

Така е в нашия човешки свят.
Лутаме се изгубени.

Високо горе, над мъглата,
всичко е кристално ясно –
чувам, там новата луна се смее.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021