Душата ни си заминава със скоростта на светлината. Оставяме празнота на мястото ни в света. Летим като свободни гълъби между редовете на Свежа Дачева.

Александър Арнаудов

*
на М

Ракът изяде дясната ѝ гърда,
после тя му даде и цялата си дясна ръка,
за да ѝ позволи да живее.
Сега върви, стиснала в лявата си ръка
купените продукти.
От дясната страна лети ръкава ѝ –
самотен гълъб –
и гука гальовно в пролетното утро.

*
Има и такива царици – без цар.
Те седят върху трон от нови идеи,
които щом се излюпят и хвръкват
да събират нектара на световете.
Царицата сама не ходи никъде.
На поста си остава върху трона.
Тя познава единствено
ръката божествена на пчеларя,
който редовно отнася
пълните пити на откритото
и оставя на тяхното място празните –
на търсенето.

*
Оставям безстрашно
душата си да втаса.
Позволявам си
да губя контрол над нея.

Едва тогава стихът се превръща
в хляб,
който да ви засити.

*

Когато лъвчето обича човека,
спира да чувства,
че той е направен от вкусно месо.

Когато човекът обича лъвчето,
забравя,
че може да владее оръжие.

*

Не ме винете,
че душата ми първо
като костенурка
през трънаци се провлачи,
после с кенгурски скокове
пустинята пресече,
а сега със светлинна скорост
си заминава.

Тя звездния прах на тялото ми
в земята пося.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021