Трагедията е на няколко минути от повтаряне. От всички хора и премеждия остават само цифри в новините. Животът е безмислен, а войната е това изобщо да го няма в стиховете на Стефан Икога.

Александър Арнаудов

*

искам да живея вчера.
вчера нямаше война.

не си представях вчера как горят деца,
майките им как са пълни с тъга
и куровете на войници, врагове, човеци,
истински мъже, маймуни, но облечени.

трагедията е на няколко минути от повтаряне.

повтаряйте след мен.
ръцете да са покрив над главата.
да започваме:

„на мене не. на мене не. на мене не.“

и не помага.

от всичките лета, любов,
познаване на хора и премеждия,
остава само номер в новините.

десетхиляди и две например.
осемхиляди и четири.
а вероятно точно тебе няма да те отбележат.

че животът е безсмислен, да,
но не във този смисъл,
а във този, в който дядо гледа
внука си как тича по следобедна поляна
и си спомня как е тичал по следобедна поляна,
и за дядо си си спомня.

а войната е това изобщо да го няма.

*
не сме се приближавали,
не знаем вече как сме,
не общуваме с общите познати,
последно май те видях на пазара
купуваше домати, ако беше ти.
спомените се превръщат в

стари спомени, а ние в стари хора,
няма нито помен от това, което
щях да бъда и от твоето лице на лятна праскова,
напълнена със сок от боговете.

едва ли ще се видим повече.

от огън, стана лед, настана пролет
и след нея теб те нямаше,
шмугна се в навалицата.

първо те помнех в лице,
после гърба ти как се отдалечава от мен,
после само на думи как тръгваш,
после забравих, че съществуваш.

и знам, че ти си точно толкова забравила,
че съществувам зад желязната завеса
от места, които не припарваш,
хора, които подминаваш,
деца, които ти напомнят на неслучило се,
супермаркети, в които можеш да ме видиш,
поради това, че там изобщо не е скъпо.

войната помежду ни е доволна
когато самотата е танцуващо дете,
което те подръпва по полата
и ти сочи през прозореца – небе.

*
Ако почне война, някой ще каже ли старт?
Ще има ли хора, които
следят дали всички умират по правилата?
Ще е ли забранен отровният газ, за да
загиват хората от хуманни картечници,
бомби по-умни от лидерите на нациите,
танкове по-тежки от понеделници?
Ще има ли протести за мир,
там където войната не
закусва деца?
Ще се събират ли хора
да решават съдбата на хора?
За какво ще си говорят?
Кой ще брои труповете или
бройката ще е приблизителна?
Всички ли ще умрем или
никой значителен?
Колко ще сме далеч от
най-близкото човечество?
Дали ще го познаем, когато
го срещнем?
Ще има ли победители
или както винаги?
Победените ще дишат ли?

Съвършено безсмислени,
отново ще потвърдим,
че да си човек е по-трудно
отколкото да убиваш хора
в борба за тленни останки
на отдавна изчезнали видове
и по други поводи, начини,
винаги.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022