Гледката изсъхва зад небето на погледа ни. Скрояваме границите на времето. Слънцата потъват в съня на премълчаното на Стефан Гончаров.

Александър Арнаудов

*
върховете отминават в мъглата
набързо скроена
гледката изсъхва зад небето на погледа ти
и границата в теб
отново разделя невидимото
на неми откъси
на неразчетима плът
разпиляна по пътя
който хоризонтът
непрекъснато скрива

 

*
слънца потъват
в обещаното подножие на дните
където миналото издъхва
потъпкано от вятъра

там
в моменти на слабост
някой започва всичко отначало
(реди звезди
докато нищото тактува)

а ти
като свидетел
застиваш пред настъпването
на безбройни нощи

и пред неочаквания край
на тяхното вечно мълчание
погледа ти прониква в себе си
и забравя
надеждата на времето
(защото знаеш
че видяното
никога не отминава)

 

*
кървавите платна на мисълта ти
поемат вика на вятъра
като истина
захвърлена в снега
на закъснялата пролет
и сега дори
разлагащият се цвят
на онази гора от ешафоди
в подземието на залеза
няма да те спаси
от човека
който ще се събуди в теб
в съня на премълчаното

*

                        не отминавах

             под облака на времето

                          дописвах миналото

                  притисках го

          към следващата страница

                            където всяко небе беше образ

               вписан в погледа на сянката ми

      (онова късно присъствие

                           плаващо по гръб сред скалите)

и зад маската на смъртта се разстилаха

                тесни пътеки

                          кожени и плътни

                                  като снега на тялото ти

                 (разсипани слънца

                          потънали в обещания

                                         че денят си отива)

*

      зад сянката на дъжда

                           (зад стъклената обвивка

                 на тишината) горяха

 восъчните кожи

               избуяли по стените

                               на нашето ситно убежище –

               плътни липси

вербували нощта –

            празни пространства 

                       растящи в промеждутъците

(когато всяка дума

                е покана да потънеш)

  

*

                           лъчите съхнат в солта (в деня

     преди очаквания пристъп) камъни

                  плуват под кожата

на онемелите ледове –

            немислимите останки

                              които в полето на отминалия

 вик

                все още напомнят

 вечно настъпващата зима –

               кърмещата изгреви сдържаност

                                           с която смъртта подхожда

                       към всяко ново начало      

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021