Пишем мълчанието си – светкавица, цъфтяща навътре в огледалото. Учим се да убиваме и танцуваме. По пътя към Торино и Содом се озоваваме винаги на прага на Йерусалим в последните стихове на Стефан Гончаров.

*
спим
очи в очи 
и косата ти – стъкла по гроба на съня ми
и гръбнакът – кафяво желание 
и ръцете – светкавици цъфтящи навътре в огледалото

вързана челюст сме
гребем нощта с езици
по пътя към Содом

*
помисли за дъжда
за спечелените часове тъмнина
за издишаната разлистваща се рана
която разшиваше небето 
и си ни спомни 
на прага на Йерусалим
неузнаваемо кротки
с разплетени черва
и мокри сенки

*
мълчиш смирено и чакаш
някой да изрови 
стоманения пейзаж
който лъщи 
под матовата ти плът

(от небето сигурно приличаш
на розова гора
по бедрата на спасителя)

бих те обезглавил 
ако можех да танцувам

преполовен стих 

счупеното с думи е коприна
венчано мълчание
изтънена вечност

слез в смъртта ми

*
утробата ти е урна
пясък в гърлото на забравения 

само чуждите цветя скриптят 
пластмасово червени

*
лятото е ездачът който разстила плътта ти 
подаваш му кости-ремъци 
и почернели копия 
защото ти си ръждата на дните 
и коне в съня ти горяха
още преди да научиш 
къде е Торино

светлина поклаща белите ми клони 
(обгорените двойници на сянката ми)

вечерната корона е по-лека от вятъра
отлита казват 
и голото ти тяло забравя че някога
върхът е бил изкачван

*
научѝ ме да плувам в огледалото
(да разприятелявам 
хвърлени камъни 
и заснети жертви)
да се оглеждам глупаво
в огледалните бедра 
на ранените ни нощи
и време да пилея в сбъдването 
на тихи желания 

научѝ ме
да пиша

 
Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 38, май, 2022