Формата на съня е псалми и спомени - в най-новия цикъл стихове на Стефан Гончаров, който след като завърши скандинавистика, преди броени дни стана и магистър по културология.

Псалм 1

погледът ти пази пътя –
разклоняващото се мълчание
в застиналия образ на подножията –
растящите разстояния
отвели нощта
до ръба на онази воля
която и в прахта открива повод
да ни предизвика
да извървим небето с вятъра
вместо в плода си
да пускаме корен

 

Псалм 2

радвай се в трепет
пред гласа на въстаналото небе
(облаци се пръскат
оковани в мълчание

и само снегът напомня
за тяхната ярост)

 

Псалм 3

умножиха се ударите
които спасяват
твоите безгласни сенки –
щит от зъби и кал
въздигаш в главите им
(пречупен сън
във формата на юмрука ти)

 

Псалм 4

в нощта на моята правда
в гнева на утихналата жертва
в светлото лице
на произнеслия сърцето
спокойно лягам
докато лъжата не се превърне
в молитва

 

Псалм 5

чуй гласа на моето утро
(от отворения гроб на гърлото си
с вик преглъщам наследени лъжи)
настани ме в погледа си
(защото пред теб кръвта ликува
в храма на изгубеното)
осъди ме със закрилата
която отхвърлих
за да пребъда
в страх

 

Псалм 6

костта се обръща
увита в слух
(подземие
гниещо в гнева ти)
и обляни във въздишки
очите ми възгласят –
срамът е умора
рояща се
в гръдния кош на смъртта
(защото в миг ще се завърне
само животът
измолил липсата си)

 

Псалм 7

изтръгни ме
от нощта на времето
защото като лъвове в пясъка
гоним края на стрелата
разкъсала заченатите в злоба изгреви
които отмъкнахме от смъртта

 

спомен 1

кучето
износено в празните
обезвековечени кухини
на леда таящ
падащите нощем блокове
се събуди
и захапа небето

 

спомен 2

в цевта се пръсна
обръчът на посоката –
куршумът улучи миналото
и от снега изплува
овъглената плът на мироносеца
който видях веднъж да плаче
в огледалото

 

спомен 3

облак преобърнат
в сезон на пречупени клони

горящи гълъби
овъргаляни в погледи

бяхме на остров
който се роеше
под краката на вятъра
и споделяхме видяното по кожата
на нашия екран от сълзи

 

спомен 4

като нищо скроен
от розов мъх
черепът ти блестеше отровно
над стъкления ни почерк
и се смееше
на написаното

 

спомен 5

вълните тълкуваха греблото
повърхности отстъпваха от мрежата
зората в мускула омекна
и сякаш
мълчаливо се сбогувахме
с товара на липсата
преди да потънем

спомен 6

онази плът
в която се вливаха нощите
се разля
като мастило в устата ми –
плюх
гаснещи кожи
и тъмни глезени
цяла година
в подземието на езика

 

спомен 7

редовете на пристъпа
разкачиха търпеливо
пределите на написаното

(четеш на глас
и чуваш само змията в снега

плуваш в мълчание
и гълташ поредния език)

думите като надзиратели
улавяха съня ти
в мрежа от погледи

(екранът гореше епилептично
като бял лист отразяваше
невидимия ръст
на липсата)

любовта беше съзвездие
от белези в снега
(топеше се като стих)

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021