Брегът посреща удавниците и бурята, която ги сънува. Дъхът отвлича нощта в огледалото. Дори смъртта свършва в сенките на Стефан Гончаров.

Александър Арнаудов

преглъщаш сълзи 
увити в тяло 

като бряг посрещаш
и удавника 
и бурята
която го сънува

лодката потъва 
пълна с неродени нощи

като онзи прилеп
който баба ми 
удави на мивката 
от страх
че ще отлети 
със съня ѝ

топло е

смъртта се отвива 
докато спи 
в мен

дъхът ти отвлича нощта
небето цъфти
под бедрото в огледалото
отпечатъци пълзят 
по луната в краката ни

всичко е тук
дори смъртта 

*
тялото ти блести 
като върха на игла

пукаш кожения ми балон
и замръзвам в ръцете ти
(сезоните мълчат)

*
напуканият екран
чертае нощта 
като суха кожа 
насича 
въгления ти език
и бледите ми устни 
(преодолява разстоянието
от моята липса
до твоята)

***
платната на кожата ти –
                          решени в синьо 
               тихи гънки и
отдавна отмерени 
                   разстояния-устни
(безкрайни пътеки
хоризонтална пролет
меки корици)
         и наистина вятърът 
                    в теб изстива 
далеч от брега
                  (акостираш 
    насред плът)

*
научѝ ме да споделям гроба си
да залязвам в смъртта ти 
да различавам началото
от края 
на живота ми без теб

*
мухите 
заливат небето
и лятото (сезонът на ожулените 
кожи) се разлага в потта ти
като треска̀
забита в зеницата на звездите
(онзи център 
на който погледът ни отвръща 
когато огледалото е празно
и нощта е бледа)
и наистина е топло
в часовете преди рояците да отмъкнат
последния облак
(последния белег 
между нас и нищото)

*
тежиш
като вплетена в сянката ми кост
(порцеланово петно си
напукано като устните на лятото)
пулсът ти разтъкава 
черните нишки на присъствието ми
сякаш съм 
въглена рокля
полепнала по кожата на изгрева

*
стъклени вълните 
(сол и 
тихи отражения)
като мисли
пръснати по погледите 
на изкормените в утробата ти
риби –
някакво 
жертвоприношение 
(с щастлив край)

и по-топло е било

само ешафодите 
хвърляха сянка 
когато последния ти дъх
в пустини разля 
потните обвивки 
на ангелите които 
се разтапяха под езика ти

мътни течения

наоколо само
кости и сол
довличаха водите
в този храм от подножия
(огънати силуети редяха
мека плът
като свещи по напуканата пръст)
и от пресъхналите извори
на прииждащия сън
изплува вика ти – нахапаното бедро
разлагащо се на олтара
към който
пристъпваха всичките ни сенки
разпнати от изгрева

*
немалко беше синьото в потта ти
(гръцкото по китките)
онези години камък
когато затворите в луна преливаха
на фона на разкъсани лица
и потъмнели белези
развяващи се като платна
над топящия се хоризонт на тялото
където вертикалите на смъртта
застигаха и нас
и собствените си
невидими граници

отстъпи
граници се разлагат в походката ти
(челюсти разполовени от зимата
гният)
бръснати слепоочия се разливат напоени с нощ
(зад екран от лъскави кожи)
меки ножици разгръщат кални пътеки
над пречупената география на погледа ти
(превити
отвъд прошката
горим)

*
на дете приличах
когато търкаляхме
горящи гуми
по улиците на квартала
и съседите ни псуваха
че цапаме небето
с димящите си погледи

в мен
нещо бягаше от мен на място
(с невидими глезени
с червени стъпала)
и стъклени следи оставяше
по цимента който
телата ни щеше да превърне
в кървав отпечатък

забравих си паролата за ада

(топящи се крушки
капещо стъкло
обелени кожи) 

екранът е 
стъкленият гръбнак
на горящата ти сянка

лицето ми потъва
като светкавица 
в съня на рояците 

лятото е онлайн 



Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021