Корените на есента се нареждат в краката ни. Всеки умира сам, но всички заспиваме заедно. Поезията на Стефан Гончаров е истина, която е на един сезон разстояние от нас.

Александър Арнаудов

*
челюсти под завивката 
прах по възглавницата
и светлина в чаши 
наредени до леглото 

всеки умира сам
но всички 
заспиваме заедно

*
като памук и пот 
като юмрук от глина 
като игла в буркана с мед
(който отвори със зъби)
ти беше снимка 
на небето над Дамаск –
летях в образа на отминаващ свят
и домът ми беше сит

по израженията ти се учех 
на търпение и сняг 

зима бяха костите
в които бавно се превръщахме
на сезон разстояние
от истината

*
на лов за тяло
опряно до стената 
за парче восък увито в лъчи 
(като лицето на затворник)
за нисък тон 
неволно изпълващ
червените ни помещения
(за вода в кални шепи
и бели сърца
и износени нощи)

в мене плячки 
ближат раните на ловеца

*
мръсен е черепът 
пръснат по паважа 
(студен но сух солен
порцелан
на парчета сънуван)
и циментът 
отвисоко почти 
на безкраен пейзаж прилича
(на лоно 
изгладено от кубинките 
на херувимите)


*
стъбло оголено насред лъчите 
като кол забит в сърцето на нечия пустиня 

почти като кръст
на който животът може да разпъне
само сянката си

*
отражения са белите ръце 
които поканих 
насред меда в червата ми 
насред пулсиращите липси
разхвърляни по масата 
където нощта бели бавно
очните ми ябълки 

*
вчера се разхождах – в червата на октомври плувах
Южният гореше като прашна свещ и
дървета пукаха превити над 
износените качулки на бездмоници 
в пъпната връв на сезона оплетени 
като надрусани монахини 
мокри
възбудени
чисти
в съня ми се носеха 
окачени на златни примки 
далече от смъртта която 
короните на есента редеше 
в краката ми


*
въжета в косата – за юмруци разплитащи нощта 
покана (насън приета)  
и стръв 
хвърлена в белите локви 
които лицето оформя 
когато светлината целуне очите
с език от лъскави парчета стомана
наредени като копия
в разораното поле на нечие 
непознато тяло 

*
от кости излят 
пречупен и мокър – късният рояк тела 
в глас превърна 
безформения си полет (червената си орбита)
над Бакърена 
където до следващото лято 
(когато всичко отново ще изчезне)
с вятър и сол
ще причастявам съня си

лицето ти ми пречи 

петно е
плет е

ливади сол укрива 
от обелените рани
които (ми казваш)
на очи приличат 
когато се усмихна
на някой в тебе

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021