Разхождаме нощта в Южния парк, докато бръснатите глави и кучешкото сърце на София пътуват в метрото към светлото бъдеще. Животът е бележка под линия в новите стихове на редактора на Нова асоциална поезия Стефан Гончаров.

всеки се превръща
в бележка под линия

върви направо 
и не спирай
докато не забравиш 
накъде си тръгнал
тогава и да стъпиш встрани
и да объркаш посоката
на червения вятър
вечно настигащ
тайната ти
няма да има кой 
да те оплаче
защото надеждите са спомени
места които не достигаш 
преди да се изгубиш 
от едната страна
на истината

*
предавал съм те 
възела съм късал
превзет 
от идващите дни
(от спазмите облечени
в кожени ръкавици)
и въпреки това 
въжето никога не е спирало
да пълзи 
и да чертае 
кръгове-обещания 
около шията 
над която капят 
две разрязани луни
скитащи отдавна 
насред длани 
създавали
въпреки посоките на вятъра
подслон

порой в метрото

на релсите на СУ 
обезглавиха столичните глутници
и от черепи
прокараха нов път в земята
непроходим
като усмивка
или нещо вече счупено 
но желано – вагон пълен
с навити ръкави 
и бръснати глави
готови да продължат започнатото
без страх
че разклоняващите се тунели в кост
чертаят
кучешко сърце

разхождаме се в Южния 

дърветата лягат 
едно след друго 
повити в тишина 
а вятърът гали
оголващия се пейзаж
докато аз и ти
се замеряме с камъните 
които вадим от обувките си
като със снежни топки – пръскат се
на сиви парчета 
топят се
нещата които ни убиват 
защото дори пътят отстъпва 
когато сме на път
един към друг

винаги оставаш

навън си а аз
скърцам тук на място 
като стара врата 
носеща се по течението 
на топлия въздух който
е тишината
и отнася времето 
като сънен крадец 
разстилащ внимателно 
празнината в ключалката ми
не 
за да отмъкне тайните
на отминаващия ден 
а за да ме подготви 
да те посрещна отново 
търпеливо зеещ 
на ръба
на присъствието ти

*
на опашката за изповед 
непознати лица
берат мълчанието си 
от клоните на изгрева 
гадаят формата
на плода и 
преглъщат с очи
напоените с вятър 
парчета сол 
които на съзвездия 
цъфтят в плъттта и разкъсват 
белите нощи 
на прошката

разболях се 

цял месец тълкувах 
смиреното време на тялото
и дъх заделях за водите
в които гласът ми плуваше
свит 
попил мълчанието
изливащо се 
от думите за истина 
изписани с огън по челото 
на моя двойник
който в болестта 
търсеше да изгуби
своята сянка
а с нея 
и целият бряг от нощи 
отделящ
безсмислието и болката

*
не ставам за нищо
лежа и гледам как 
над мен преминават
хартиени слънца 
изгарящи за миг 
в обраслия с мрак 
хоризонт на листа 

подписвам се с търпение
изправям се насън

*
дом си 
когато не оставяш 
нищо зад себе си
и от празнините ти
умората може 
да построи нощта

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023