Връщаме се към корените си. Лепим слоеве вина. Умът си играе с болката на Станислава Рашева в януарския апокалипсис.

Александър Арнаудов

*
Порцеланови са ми чувствата.
Мътни, но на избистряне побеляват.
Крехки са, причудливи по своему,
уязвими на чужди мисли и допир.
Пазя си чувствата скрити,
както бабите кътат чупливото.
Силна и властна съм,
а съм подвластна и трепетлива.
Цапат ме чуждите, лошите настроения.
Зашлевяват ме омразите.
Лепят ми се слоеве не мои вини.
Измръзвам от арогантно мълчание…
и понякога чак замирисвам лошо отвътре
като дръжките на цветята във вазите.
Иде ми в пръстта да попия.
Да се върна към корени, влага и камък.

*
Мислите ми се завъртяха
И се плиснаха в очите ми
Без мисъл, без смисъл
Мислите се изляха
със сол по лицето ми…

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022