Станимир Семерджиев е роден през 1995 г. Завършил е ППМГ "Гео Милев" в Стара Загора, сега работи в маркетинг агенция. Занимава се любителски с документална и стрийт фотография.

*
един цветен изцапан проблясък
заграден от утроба и червеи
хранещ се от собствените си импулси
от началото до края си:
познат, но непознат за никого
около него по-тъмното на черното
и това е
но винаги повече, винаги

спирала нагоре

работѝ, работѝ, работѝ
упражнявай усърдно страданието
падай по лице и възнак

изсмей се на мировата скръб в лицето
потанцувай върху руините от храмове
и върху калната от сълзи земя

погледай и послушай как растат тръстиките
как реките си сменят водите
и как се бият мравките (до смърт)
не за твоето, но все пак за спасение

събота

искам дъждът да е мой
не – искам аз да съм на дъжда
вече искам да съм част, която не наблюдава
и не изисква, и не очаква
искам да не искам вече
аз съм на дъжда

*
обикалям по ръба
на плоския си кръг
навъртях много
с философска идеална цел
страданието обича да изненадва
повтаряйки се
страданието обича

*
питат ме: вярваш ли
казвам им: вярвам
питат ме: в какво?
мълча

с Исус се караме
с баща му също
и с разни философии се скарахме
и си мълчим

питат ме: вярваш ли?
соча им слънцето
и майката, събуждаща детето си
и вишните, които прецъфтяват
и краставата жаба, която кряка в локва

показвам им и си мълча
това за мен е вярата
мълчание

мъдреците

мълчат по ъглите

поглаждат бради:
напоени със супа от опит
побелели от взиране в себе си
метящи праха от краката им

и се чудят:
уж знаят всичките притчи
разполагат с басни
говорят дълбоко и бавно
както повелява

а животът в средата на стаята
ги изненадва, съсипва, удря, прегръща
разсмива, цери, разболява

с подробности

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021