Тръгваме към страната, където всичко е възможно. Месим хляб от сълзите. Младенците са избити в рождеството на Спаска Гацева.

Александър Арнаудов

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

Стъпките ми леки свърнаха обратно.
Скъта ги навеки гола тъмнината.
В шепите ми плява. Зърното отлитна
в човката на гълъб - към морето. Странно.
До морето пропаст - с дъното нагоре -
цял балкан от мъка. А отвъд отново:
стъпкани пътеки, чудеса и хора.
Младенци избити. Рождество Христово.

СЪЛЗАТА

един от нея
ще омеси хляб

СЕГА, КОГАТО МОЯТ БОГ МЕ ЧАКА

Все още тук, на кея луд живея -
за звездното пристанище да питам.
Но моят кораб е удавник вече.
Превзеха го с нахално любопитство
красивите усмивки на коралите.
Сега събирам миди по брега -
и връщам ги в морето - да живеят.
Но старостта ме тегли наобратно -
към сушата. Там в алчните й ниши
си крия бисерите на душата.

ТИЧА ПЪТЯТ...

Нищо, нищо не си е отишло.
Стискам клепки. Шейната.
Одеялцето с личице вишнево.
Татко - с въженце в ръката.
Тича Пътят. В шейната - мама.
Снежна кралица, сгушила
мен и куклата ми голяма -
и тя непослушница.
Моят татко в оная зима:
Дядо Мраз - без брадата.
Подари ми урок завинаги:
да обичам и в мраз земята.

*
Тръгвам. Къде отивах?
В оная страна, където да става каквото ще

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023