Вървим по ръба на въздуха. Чакаме есента, която никога не си е отивала. Спаска Гацева ни показва има ли свършек света.

*
Есен е, мили,
есен е.
Моето малко сърце
пожълтя.
В жълто юмруче
стиснало песен,
колкото
птича сълза.

***
Животът е две глътки самота:
когато идваш
и когато си отиваш.

вървя по ръба на въздуха
търся
изгубения си свят

НЯКЪДЕ НЕЩО Е СТАНАЛО

Някой заспал е сега като къпан
и съвестта му е топла погача,
готова света да нахрани.
Нечия дума е цъфнала в суха душа,
устни заспали са кротко
върху челото на някого - като щурците.
Може би нищо от това не е е станало,
трябва да тръгна нанякъде без посока,
някъде хора да срещна -
здравей да си кажем.
Има ли свършек земята
искам да видя.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024