Обесени звезди се полюляват в нощта на самотата. Улици без изход пълзят към Ада. Стиховете на Спаска Гацева, есенно узрели и тъжни, говорят истини за времето, което изтича.

ЖИВОТЪТ

високите неща
са за високи хора
високите води
за океаните
високата любов
за мъртъвците 
които нощем още
дишат до главите ни

понякога ми идва
куца мисъл
да си поискам 
от живота Рая
но знам че мама 
няма да ме иска 
там такава ниска
и пълзя към Ада


ИНВАЗИЯ

Човечеството помни 
войните си - студени като смърт.
Думите за някакво смирение
висят и днес - обесени звезди -
в примката на алчността. 
Илюзиите разрушиха
приказката: всяко зло е за добро.

Каква безумна алчност
държи Човека на ръба на гибелта 
и в това убийствено световно лято?
... А хлябът вече е узрял и тъжен
за дългата полярна зима -
с която си намислил, Боже, 
да ни накажеш за глупавия ход.


НЕ ТОГАВА

не трябва да умра
преди да съмне

нощта от самота
и нежност
понякога крещи
да се убия
тя още не умее
да говори истини
за времето
което си изтича
от стария часовник
и ме вкаменява

а моето сърце
е още живо
не е самотен никой
нощем
луна ме полюлява
в своя стар хамак
отнякъде ми кукне
кукувиче
и си говорим
за живота

не трябва да умра
преди да съмне

*
мразя всички улици
без изход
псетата
отвикнали да лаят
и понеже съм
с луната близка
търся 
из небесното под наем
някъде една гора
самотна
да си вдигна къщичка
от клони
и да заживея доживотно
без илюзии
и без поклони

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 39, септември, 2022