София

Винаги съм намирал, нещо много елегантно на улица Графа в София. Не познавам никак София и само там съм ходил. Трамваите, които приличат на лисабонските, откритите барове, амбулантните търговци, малките магазинчета, уличните музиканти. Няма морско синьо както до доковете в Бургас, но пък има миризми, трафик, замаен карнавал от пресичащи и бързащи хора. С моята любов Хелени, често сме се разхождали из тази улица, която мирише на подправки и машинно масло. Разхождали сме се. Малко по-млади. Много щастливи. Елегантни бургазлийчета. Вървяхме ние двамата хванати под ръце и сякаш цяла София бе наша. Хелени беше тогава с една много красива акварелно зелена рокля и сякаш пърхаше около мен като пеперуда. Случваше се, мъжете да я загледат. Заглеждаха я. Но аз си я прибирах по-до себе си да не ми я откраднат. Аз ходех с бели ризи. Бели ризи и тиранти. И понякога се спирах. И Хелени се спираше до мен. Оглеждах се наоколо. Свивахме в някоя малка уличка. В уличка, където нямаше много хора. Спотайвахме се и аз я целувах страстно. Целувах я страстно и със сламената си капела я прикривах. Като се умаряхме двамата, купувахме си бира, сядахме на площад Славейков. Сядахме и палехме цигари. Над нас - ореоли от гълъби и фонтани от пенливата бира. Много щастливи и влюбени бяхме двамата. И като седнехме. Събувахме си обувките, понеже краката ни бяха отекли от скитането. Събувахме ги. Сънувахме. Събувахме ги и триехме глезените и стъпалата си. А по пръстите на ръцете ни оставаше полепнал ситен морски пясък от бургаския плаж, където бяхме ходили някога, за да гледаме това наше синьо, което все ни теглеше натам.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024