Слави Томов представя "Идея за проза" на Джорджо Агамбен. Литературната вечер ще се състои на 28-ми септември /понеделник/ от 18.00 ч. в Дом на писателя в гр. Бургас. Вход свободен!

καιρός

Трябва ли да говоря за тази жена, която преусмисляше движенията ми близо до нея с някакво леко безпокойство и соматична температура в някакво бандитско lunfardo използвано из нощите в Аржентина?; нужно ли е въобще да слизам до дълбините на някаква неясна онтология след като рано или късно pnevma-та на морето ще ни погълне в кръговрата на поредна метафизика и дори няма да остави следи от нашите дихания?

Нужно ли е да описвам, как точно тя ме завари затлачен в спомени, които имаха дъх на погребални цветя и нощни фланьорства породени от изящно разцъфнали неврози в мен?; онова лято на Ezra или Cohen; зимите през които тичах и замахвах срещу ударите на ледения вятър; измамните ни думи, които все още ме преследват като следобедни петна в някаква лунатична фантасмагория из вечно пълзящите пладнета в мен

*
От 10 г. с жена не съм бил, само по куртизанки ходя. Вълшебници. Знам им поведението, характерите, чара и харизмата. Неонови светици, които се пазят от влюбвания. По устата да не ги целуваш. Не че жени не флиртуват с мен. Флиртуват, но аз бягам от жените. Тез дни пропаднах по една куртизанка. Вземаше 200 Е за час. Morena. Със зелени очи. С квартира до доковете. Събрах аз парите. 200 Е не са малко звонк. Отивам при нея. Милата. Разтапя ми се. С курабийки ме черпи. Аз си стоя, пуша си, пийвам си бира и само я гледам докъде ще стигне. Казвам това, защото vip куртизанките взимат тарифа за време, но имаш и ограничения. За час можеш да свършиш само 2 пъти. Стоях си аз значи и гледах хубавата Джиджи. И както си стоях ѝ казах, че нищо друго не искам, освен да я целувам по устата. Тя се сащиса. Странни щения съм бил имал. Повечето мъже искали други неща. Разбрахме се ние с нея. Не помня колко целувах Джинджи. Понеже много ми дойдоха бирите, но помня че ѝ оставих парите на масата, тя се засмя, аз излязох, влязох в някакъв бар, поръчах си бира, бръкнах в джоба си и парите на Джинджи бяха в джоба ми. Туй то, любов...

*
По това време живеех сам в една вила до морето. По цял ден четях Ezra Pound, Malaparte и Malcolm Lowry и се случваше да няма какво да ям. Спях на един хамак от плетени корабни въжета и ако имах мухлясъл хляб и няколко бири се чувствах много щастлив. Понякога един стар приятел моряк ми носеше и риба, но се случваше толкова рядко, че трябваше да си търся и други занимания да се нахраня. Вода нямах, ток нямах, интернет нямах, но имах няколко хубави бели ризи, които слагах вечер в баровете където ходех да зяпам бокс. Не съм боксьор, но винаги ме е блазнел този спорт и затова залагах, случваше се да спечеля, случваше се и да изгубя. С жени не се занимавах. Жените са беля. Нищо си нямах да им предложа. И така си я карах аз в Райската градина. Един ден дори участвах в нелегален боксов двубой. В един пресъхнал басейн. Беше фул с местни бандити, тираджии, моряци и vip куртизанки. Пострадах лошо. Нанесоха ми тежки удари и 5 дена почти лежах на легло. Като мина този период ходех вечер да играя на braccio di ferro ( канадска борба) из баровете, силен съм в ръцете и се случваше да победя. С първата победа си купих хляб и цигари. С втората: обувки за зимата и консерви. С третата, най-красивата куртизанка, която се навърташе тогава между нас.

*
Онова дълбоко лято пълно с някаква слънчева онтология и елфиди с цвят на портокали по лицата на онези две жени все още ми причинява лека тъга, затруднено дишане и мнима температура, зачервено гърло и лека болка в черния дроб, когато задъхан и неспокоен в сънищата си пия ледена вода и разлиствам някоя случайна книга на Modiano. Бих ли могъл дори да опиша онези високи небесни фрески или теменужения цвят на морето както при Омир през онези следобеди тлеещи в мараня и леки слънчеви изгаряния?; Нужно ли ми е да се връщам и да описвам нещо, което не съм сигурен дали е било истина, а не някаква нелепа халюцинация причинена от жегите, бирата с лайм и джина с тоник, който пиех полусънен в онази бяла квартира до брега носеща името на Тереза Аврилска?; Може би точно там бяха моите peccadiloes (малки прегрешения) и леки тревоги; може би тук все още са спомените и допирите ми от блуждаещия силует на онази Ивет, която ме навестяваше дискретно и в паузите на любовните ни игри пушеше легнала на гърдите ми и се опитваше да спре мислено въртенето на земята; защо е нужно да говоря за тази изгубена жена, която все още бълнувам и я търся из страниците на същия Modiano като невротик, който продължава да изтърва настоящето и да преследва някаква химера, за която почти никой не е чувал; колко време ще ми е нужно да изгубя или да потуля силите си в търсене из баровете на Lowry или из Лисабонските улици, тази Ивет, заради която все още продължавам да бъда екзистенциален удавник, лунатик смесен из среднощните градински партита на някой пореден Gatsby страдащ от безсъние...

*
Онова дълбоко лято живеех на края на града. По цял ден пишех, слушах Antonio Carlos Jobim, а когато ми омръзнеше четях Malcolm Lowry. Следобедите прекарвахме със сина ми Томи, люшкахме се на един хамак, понякога ходехме да плуваме в морето, показвах му боксови удари, от мен боксьор не стана. Когато спеше на обед, пушех навън или зяпах хоризонта. В късните следобеди го пусках да си играе. Сядах на верандата, отпивах от бирата си, остарявах. Томи играеше в далечината с някакво момиче на неговата възраст, влизах, излизах, исках да се обръсна, не исках да се обръсна, ходех винаги с чисти и бели ризи, приготвях му обяд и се опитвах да му чета приказки. Случваше се да се вторача в заниманията му с това момиче, катереха се на някакво дърво и мъкнеха нагоре разни неща. Не ми бе ясно какво искаха да направят. След два или три дена върху клоните на дървото се появи къща. Беше наивно направена. Извиках Томи при мен. Беше се изпотил. Смених му фланелката и той драсна към къщата на дървото. Седнах, запалих цигара, отпих от бирата си, слънцето прежуряше, и тогава я видях да се задава в далечината: мъничка, леко натежала, с някакъв куфар в дясната ръка, с лявата бе хванала за ръка някакво сополиво хлапе...

*
Трябва ли да разказвам за онова дълбоко лято, в което бяхме duente de amur преследвани от някакво силно и натежало слънце из Lisbon
Или за онази morena, която рано сутрин из квартирите до плажа ме наричаше Baby Budd, много млади и наивни в своя ante lapsum
Онази Магдалина, с която скитах привечер около кейовете, а летливи vidente тълкуваха бъдещето ни по ръцете и мълвяха пагански gospels защото не виждали, че краят ни ще завърши на хубаво
За онази порцеланова Deipara с Младенеца която вечер ни гледаше благо, когато се любехме и ни наричаше в сините ни сънища малки грешници, за които не били нужни никакви покаяния
Нека говоря за онзи друг живот, за който казват че съществувал освен този, за сребърните фонтани по площадите и за ангелите на Fra Angelico
за онзи любовен мирис на DIOR, който е попил в ръкавите и яките на ризите ми на GAGLIARDI и за красивите саламандри по глезените ѝ, които вечер целувах
за онази ледена cerveza, която пиехме потни и жадни и мечтаехме за вечни лета и хамаци из Faro или Alentejo
За онзи вкус на gelado с гриляж от кестени, Магдалина, който обирах с върха на езика си, а ти се впечатляваше на масивната тока на колана ми със стилизирана котва и вкарваше пръсти зад нея
в някакво безвремие, скъсани мъниста от combolon-и в нашите ултрамаринени празници, където никой не ни познаваше, нито разбираше

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 29, септември, 2020