Самотата разкъсва мислите ни. Обсебени сме от смъртта – отровени от надежда. Поезията на Славейко Димитров се усмихва на страха.

Обсебване

той не я оставя насаме с мислите ѝ
от страх тя да не го остави
насаме с неговите

Дъжд

Пази се да не те разкъса самотата
на препълнения автобус
когато слезеш, а навън вали
и чадърите са само покриви
които пречат на дъжда
да оправдае
сълзите ни

Усмивка

зад усмивката ѝ чувам
смъртта на лебедите

Антидот

В опита си да съществуваш
вкусваш поредната глътка отрова
а бутилката водка в ръцете ти
носи надпис "светена вода"
и надеждата, че ще развиеш
имунитет към това
което те убива
и отново
ще заживееш

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 41, януари, 2023