***

Когато бях малка, изпитвах силен страх от отравяне. 

- Ела при дядо да ти даде противоотрова - казваше дядо всеки път, щом разплакана го будех през нощта и ми забъркваше вода със захар в малка чашка.

Най-често не знаех от какво съм се отровила, просто знаех, че съм отровена и ми остава съвсем малко преди да умра. Не се питах какво следва след като умра, само знаех, че тогава вече дядо няма да може да ме спаси.

Всяка година през март кокичетата цъфтяха с оптимизма, който липсваше на хората вкъщи - дори аз знаех, че зимата ще забули полето в сняг за един последен път. Бях на четири години, а баба беше натопила няколко кокичета в малка вазичка. Можех да прекарвам часове във вдишване на кокичестия аромат, ненапомнящ на нищо друго, освен на себе си. Толкова беше обаятелен, толкова вкусно ухаеше. Без да мисля отпих от водата на кокичетата. Течността премина през гърлото ми и омайна се спусна към чувствителния ми стомах. 

Мозъкът ми алармира. Кокичетата не се ядат. Тогава и водата им не бива да се пие. Този път наистина се отрових и дори дядо не може да ме спаси.

- Дядкаааа! - изкрещях с всичка сила и веднага хукнах към ъгЪла с овцете, където дядо обикновено медитираше - Отрових са, дядка! Ще умра!

- С какво се отрови, мойто момиче? - започна той с редовната фраза.

- Изпих водата от кокичетата…. - промълвих аз и в същия миг осъзнах, че може би това не просто ще ме убие - може би е беля, за която преди да умра, ще изям и един дебел бой.

Забих поглед в земята, но не последва нищо. След малко вдигнах очи и разпознах любовта по лицето му, макар да не знаех, че е това. Очите му се смееха, но лицето му оставаше сериозно.

- Сега дядо ще ти забърка противоотрова, но ти ще обещаеш повече да не пиеш от водата на цветята вкъщи.

След минута вече не помнех нито страха от болката, която си представях, че отровата причинява, нито от смъртта, която така ме плашеше. Пиех сладка вода и се радвах, че съществува универсална противоотрова за всяко мое отравяне. 

Повече не опитах цветна вода, но продължих да се “тровя” с всевъзможни отрови и да диря сладката вода на дядо.

***

Копаех двора и пеех с цяло гърло. Не знаех как по друг начин да изкарам от гърлото си онази буца, която се загнездва винаги, когато искам да плача, но не мога. Затова пея. С цяло гърло. И се надявам гласът да прокара буцата, както водата прокарва залъка. 

- Енке, бе, стига си пяла - чух гласа на баба ми откъм вратата на къщата - Дядо ти почина преди два деня… Какво ще си помислят хората?

- Ще пея колкото си искам, не ме интересуват хората - казах и се обърнах към нея с най-мрачния си поглед - Само аз си знам какво ми е в душата!

Майка казваше, че имам колекция от погледи за специални случаи. Сега, гледайки ме през прозореца отвътре, можеше да събере в кутийката ми с погледи още един - такъв за мъката при смърт. 

Преди смъртта на дядо не вярвах изобщо в смъртта. Тя сигурно е разбрала, защото косата ѝ замахна за дядо и не можа да се спре само на него. Бях на 25 и все още не знаех, че скоро ще загубя още четирима членове на щастливото си детство. Единствен дядо искаше да си тръгне, сигурно е знаел, че няма да е последният и затова е предпочел да бъде първият.

- Ти защо не забърка на дядо онази отвара, дето го спаси първия път - нахвърлих се на баба като ловно куче - Колко пъти си разправяла как преди двайсет години си го спасила с нея, а сега го остави да си отиде от същото!

- Той сам каза да не му я давам - въздъхна баба и се прекръсти - Бог да го прости.

Не слушай баба си, тя е проста жена. Бог не е в иконите, Бог е ей тука. 

Можеш ли да прежалиш отсъствието на един човек, ако думите му все още горят ей тука, зад ребрата на все още дишащото ти тяло.

***

Дядо бил богаташки син - семейството му имало ниви и стада. Баба пък била дъщеря на бахчиванджии, градинари - отглеждали зеленчуци в градината около къщата. Тя била от най-бедните семейства в селото. Тя била на 22 - стара мома. Родителите ѝ вече не вярвали, че може да се омъжи. Той бил на 27, но нали бил богаташ, никой не предполагал, че може да не се ожени. 

Гласът на баба се чувал чак на нивата като започнела да пее на мегдана в селото привечер. Дядо се мятал на коня си и зарязвал плуга, та да отиде да чуе Стана. Гласът ѝ карал кръвта му да кипи, а тя го обичала, защото веднъж я целунал по бузата край чешмата.

За нея те вече били женени след онази целувка, но неговото семейство искало мома от също толкова богато семейство. Затова когато се чуло, че Еню отишъл в съседното село да иска Кера за жена, баба цял ден не могла нито да седне, нито пък да подхване някаква работа по двора. Цял ден чакала и си баела под нос - Еню да се върне без булка в селото. Така и станало.

Една вечер Дядо причакал Баба край чешмата, хванал я за ръката и я повел към дома си, за да му пристане. Тя се опитала да откаже само веднъж.

- Чакай, взела съм назаем алтъните на буля!

- Ще ѝ ги върнеш утре.

Тъкмо бабиното сърчице се успокоило и по пътеката се задала приведена фигура. Баба веднага разпознала в него баща си. Сега ще ги хване и горко им! Нито може да пристане, нито ще я дадат доброволно на Еню! Баща ѝ все казвал, че е твърде слабичка доходи в чорбаджийско семейство - ще я бастисат на нивата всеки ден.

Дядо решил да действа мъжки и извадил един пищов от пояса, готов да застреля всеки, който застане на пътя на любовта му. 

- Еню! - писнала баба - Какви ги вършиш?!

- Добър вечер - казала фигурата и си продължила пътя.

Не бил бащата на баба, нито който и да е познат, който ще ги издаде. И така баба пристанала на дядо.

***

Когато бях малка, бях самоуверена, само ако с мен е някой по-малък. 

Като първия ми братовчед, който прекарваше целите лета при нас. Той ме слушаше за всичко и обожаваше баба. Щипеше бузите ѝ и я наричаше най-сладкото бабче на света. Тя ме гледаше горделиво и в погледа ѝ четях въпроса: Защо и ти не ме обичаш толкова, колкото ме обича Сашко.

Един ден двамата със Сашко успяхме да измолим от дядо 20 стотинки, за да си купим по една бутилка Алтай. Отидохме в магазина и аз с увереност заявих:

- Искаме две минцифайки! 

- Какво искате…? - попита с подозрение продавачката.

- Минцифайки… едно такова сладко и тъмно кафевичко на цвят.

- Алтайки ли имаш предвид? 

Кимнах, а тя ни подаде двете бутилки с Алтай .

- Повече тая дума не я използвайте, защото ще ви арестуват! - предупреди ни тя.

Хукнахме към вкъщи да разкажем на дядо какво се е случило в магазина. Той ни погледна сериозно и попита:

- Вие знаете ли какво означава минцифайка? Това е обидна дума за милиционер.

Първата ни мисъл беше, че продавачката сигурно е съобщила в милицията за нашето неуважително отношение и всеки момент милиционерите ще дойдат да ни арестуват. 

- Тюх! По-добре отивайте веднага да се скриете някъде, а аз ще се разправям с милиционерите като дойдат за вас - каза дядо.

Три дни ние се крихме под маси и зад дивани и говорехме само шепнешком в очакване на ареста си. Възрастните вкъщи трябва да са били много доволни на неочакваната тишина.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 47, март, 2024