***

Когато бях малка, се боях от татко и естествено го мразех. Аз го дразнех, а той ме хокаше.

- Ако си ми едно прасе, ще те заколя още на първия ден! Толкова си слаба! - казваше татко и се смееше гърлено - Като патките си - с право черво!

Аз пък се катерех по него и започвах да мачкам червендалестия му врат.

- Да не съм шопар, я! - като теб, добавях си наум и започвах демонстративно да коля наужким червения врат.

Предполагам, че не го мразех наистина. Но питах майка как може да се е омъжила за това дебело розово прасе.

- Той не беше такъв като млад, бе майче - отговаряше ми тя с леко наклонена глава.

Татко беше най-респектиращият човек, когото някога съм познавала - не живееше на собствена земя, но цял живот строи дом върху нея; не беше сред свои, но се грижеше за всички. Не беше и учен, но беше най-богатият човек в селото. Така поне казваха хората.

***

Татко почина от цироза една година след майка. Официалната история е, че докторите объркаха диагнозата му и го лекуваха от бъбреци, с което влошиха рака на черния дроб дотолкова, че докато стигнат до истинската диагноза, тя вече бе нелечима. Моята история е, че татко не можа да преживее в свят без майка. Макар и с любовница, макар и млад.

В периода, когато татко беше най-болен, беше и най-сам. Нямаше ги майка, баба и дядо. Всичките му деца вече живеехме в Стара Загора, а батко си имаше и свое семейство вече. В този период бяхме най-близки и тогава най-много го обичах. Не ми бяха останали много живи хора, които да обичам.

Един ден се прибрах на село и заварих любимото си куче Джими Съмървил мъртво.

- Лаеше на умряло - заяви татко - Застрелях го, да се знае, че лае за себе си, а не за някой друг!

На село казваха, че ако куче лае продължително и без видима причина, значи оплаква предварително смъртта на член на семейството. Татко почина една седмица по-късно.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024