Казвам се Симеон и все още се уча да живея чрез думите. Уча се да пътувам сред тях, да забелязвам най-дребното в същността на нещата. Чувствам се съществен в това да пиша и да откривам неоткритото, което никой не може да докосне. Пиша, следователно съществувам. И живея в най-пълния смисъл на думата, който познавам.

*** 

Отрязах кордата, 
която ме държеше в тялото ми, възнесох се 
и тъй нататък. 
Продавам ковчези. 
Продавах ковчези. 
Бизнесът щеше да страда. 
Може ли да се върна? 
Ехо? 
Ехото в ковчезите е оглушително.
За лудостта
 
Ръцете от мастило по листа 
протягат своите фаланги в
мен. Напуква се у мен
живописта. Живея в
същността си за момент.
 
Ядат ме червеи. Пируват с
плът, епителни полета и
цветя. 
Пустош и осеян от лунички
път. През вени и артерии
летя.
 
Днес тялото е дом, свободно
ходя в антретата, изваяни от
кал. Непитомното в мен е
първородно. Така разкъсан се
усещам цял.
 
Живот, изплетен от несдържан
смях. От три години болен съм
за тях. 

Себепознаване

Няма друг
когото да познавам
така добре както себе си
събрах всяка частичка
от аза
в една тетрадка
рисувах си ги
писах имената им
и когато
част от мен умре
по някого
по нещо
което не е успяло да бъде
задрасквам името
задрасквам формата ѝ
погребение на хартия
черно на бяло
никой не плаче
и врани не кацат
само кръстът
остава да напомня
нещо си
но кой чете задраскани думи. Окончателни
дата и час на смъртта
когато зачеркна
последната.

Какъв по-подреден разпад
от този на морфологията.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024