За зависимостта между началото и края, между поемането на първия дъх и сбогуването с последния и за единственото пространство, където срещата е възможна – в мислите или в съня ни разказва Симеон Илиев Аспарухов в откъс от предстоящата си книга "33 денонощия".
Ива Спиридонова

ЗАВИСИМОСТ

Пространството ни е
нищо повече от
заболяло усещане
за четири стени,
заобикалящи ни
в необята на една шир,
зад която невидимите
сме самите ние
и пред която няма как
да застанем и продължим,
да вдишваме заедно
и да се срещнем
с което и да е отражение.
Мислим си едновременно.
Само.

А когато издишваме
и стените изпопадват,
и се разпадат вижданията ни
до най-крехки възгледи,
тогава едва провиждаме,
че усещането ни
за пространството
не ни говори за уединение,
а единствено за единство.
И че зад имагинерни стени
е граден светът ни.
И че такива е нямало.
И че докато сме дишали,
все лъжа сме строяли.
И че строим, за да дишаме.
Само.

А… пространство е
всяко начало. И всеки край.
И помежду им пак ни има.
И не сме отражение.
А се раждаме. И умираме.
Едновременно.
Само.

И си мислим, че строим.
И не спираме да се търсим.
В необятната шир.
Отражение сме ѝ.
Деликатно.
Едновременно.
Само.

Останалото е сън.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024