Смъртта е ежедневие. Времето издъхва в ръцете ни. Белезите на отсъствието се появяват в света на живите, представен в откъса от романа на Саша Сабота - Прогноза за времето в ада.

Александър Арнаудов

Отпуската

(започва с труп на „Лафайет“)

Хари и Лари бяха в отпуск и Хари се беше оставил на Лари пак да го придума да прекарат време на Земята. Всъщност, истината е, че Хари също обичаше Земята, но част от удоволствието му беше да се преструва, че това не е така. Но, както и да е. Това не е важно.

Двамата ядяха гофрети някъде в Долен Манхатън. От прозореца на закусвалнята, в далечината се виждаше Бруклин, а в по-близък план се виждаше приближаващата се към тях Кристина. Лари я позна пръв. Не беше трудно – по единствения такъв нюанс на червеното в света на живите, който представляваше косата ѝ.

Влезе, приближи се към тях и ги поздрави:

- Момчета.

- Кристина.

- Съжалявам, че закъснях, шофьорът ми от UBER уби човек. Казвам ви, светът на хората става все по-зловещо място. Страх ме е, че тия копелета ще затрият всичко хубаво. Липсва ми Шефа! Всичко се клати без него.

- Прегази човек, а?

- Не. Уби го. Извади пистолет и го гръмна.

- О… - възкликна Лари.

Кристина се настани на масата до тях и смени настроението си светкавично, залепвайки голяма усмивка на лицето си.

- Отпуск, а? – весело ги попита тя.

- Да – отговориха в един глас и двамата.

- Хубаво място сте си избрали.

- Всъщност дойдохме заради те… - опита се да каже Хари, но Лари го ритна под масата – Заслужили сме си добра почивка – каза Хари вместо това.

- Пф, не ми говори… - малко пресилено се възмути Лари – Последната ни работа беше в Лондон.

- Мм… Гадно. Но не колкото моята.

- …?

- Бях в Подгорица.

- Черна гора?

- Че колко Подгорици има?

- О… ще се изненадаш.

- Да, Черна гора. Там буквално няма нищо. Можеш да умреш от скука. Чак да се чуди човек как няма повече самоубийства в тоя град.

- Има „Хард рок кафе“ в Подгорица.

- Да… - съгласи се Кристина, - Има „Хард рок кафе“- каза тя и разпери ръце някак безпомощно, все едно тъкмо разбираше, че говори с малоумен.

- И правят страхотни хамбургери в това „Хард рок кафе“, нали?

- Правят страхотни хамбургери.

Помълчаха за малко и Лари попита:

- Самоубиец, а?

- В Подгорица ли? Да.

- Те са ти нещо като специалност ли?

- Не.

И отново нямаше какво да си кажат. Мина известно време така. Лари и Хари подъвкаха малко от гофретите си.

- А не дойде ли сега тук за самоубиеца на „Лафайет“?

- Не.

Човек би предположил, че като се познаваха от векове, разговорът им щеше да върви по-гладко.

- А вие откъде знаете за самоубиеца на „Лафайет“? Той току що се самоуби. Нали сте на почивка?

- Тоя образ тука – включи се Хари, потупвайки Лари по главата – Обича постоянно да следи какво става с любимите му играчки. Обича си ги.

- Я стига – сръчка го Лари някак престорено, но внимателно и се изхили тъпо.

- Точно така си е!

- Млъкни бе!

- Вие, момчета… - Кристина ги изгледа изпитателно, - Само работите заедно или сте… сещаш се—заедно?

- Ъ…? – каза Лари.

- Не! – каза Хари, - Само работим.

- Какво? А, не – загря Лари, - Само работим заедно.

- Сигурни ли сте, щото…

- Да – отговориха в един глас.

- Имам малко време. Ще поседя при вас. Много мило, че ми се обадихте, да се видим. При това, по време на отпуската си.

- Честно казано, мислехме, че ще си тук за самоубиеца. Като получих имейла за адреса, на който си ти, а малко преди това и имейла за „Лафайет“… вързах нещата и реших, че… - каза Лари.

- Аз никога не си чета служебната поща по време на отпуск – каза Кристина.

- Пф. И аз… - каза тихо Хари, по-скоро на себе си и изцъка с език.

- Аз си я чета винаги – каза Лари и се ухили тъпо.

И пак си помълчаха малко, преди да я попита:

- Та, за кого си тук?

- Него – каза Кристина и посочи един странен човек с тесни рамене и налудничав поглед, който седеше през няколко маси от тях. – Казва се Адам.

Ето какво се беше случило с бедния Адам съвсем малко преди да попадне в онази закусвалня:

Видя последните конвулсии на тялото на мъжа, чийто живот го напускаше след падането му от кой знае кой етаж върху паркираната до тротоара кола. На „Лафайет“.

Покривът на колата се смачка, предното стъкло се превърна в хвърчащи ситни парчета. Кракът на умиращия, по някаква причина, се движеше в равномерна конвулсия. Приличаше на опит за танц на свенлив ухажор на дансинга.

После спря.

Там – на „Лафайет“ – Адам знаеше, че трябваше да се обърне и да си тръгне.

Нямаше работа там, защото беше свидетел. Свидетелите ги разпитват. Той не искаше никой да знае, че е бил там. По това време трябваше да е на работа. А той отиваше да се срещне с някаква изрусена източноевропейска масажистка с изкуствени гърди с размерите на топки за боулинг.

Обърна се и закрачи в посоката, от която беше дошъл.

После зави зад ъгъла, мина покрай кофа за боклук, погледна букета цветя, който беше забравил, че стиска в ръката си (така силно, че кокалчетата му бяха побелели). Метна цветята в кофата и продължи по пътя си.

А сега седеше в закусвалнята и се потеше над чаша с капучино. Човек би предположил, че щеше да отиде в бар и щеше да се поти над чаша с уиски, но той влезе в първото изпречило се пред очите му място.

Навън времето показваше особеното си настроение. Лятната буря току що беше приключила и беше заменена от слънцето, което се появи ярко и парещо измежду все още оловно сивите облаци, които много скоро щяха да се разсеят и оставят небето да покаже колко красиво синьо можеше да бъде в средата на юли. От асфалта се вдигаше пара. По улицата се разминаваха коли. Мина такси. Шофьорът му свирна на някого. Не ядно или свирепо, а кратичко, по-скоро колкото да подсети света, че съществува, да подсети и себе си.

От известно време Адам се самобичуваше, представяйки си как жена му му изневерява. Той нямаше доказателства, но нека ви издам една тайна: жена му му изневеряваше.

Сигурно си мислите, че срещата му с едрогърдата блондинка е била с цел секс? Добре, де – така беше, но наполовина. Имаше и още нещо. Адам планираше да убие жена си. А онази, освен масажи с щастлив край, предлагаше още много други услуги, като една от тях беше да свързва хората с други хора, които могат да им свършат някаква работа, за която не можеш да пуснеш обява.

Защо беше букетът с цветя ли? Боже!, откъде да започна да изброявам грешките на Адам? Може би оттам, че се влюби в масажистката с топките за боулинг.

Какво? Такива неща се случват постоянно.

Сега Адам седеше над горещото капучино и се опитваше да си подреди мислите. Дали пък самоубиецът не беше знак? От кого? От Бог ли? Или е чиста случайност? Пак ли ще се връщаш към въпроса има ли Бог или не, Адам? Пак, по дяволите! Е, тогава недей да казваш „по дяволите!“

Такива мисли минаваха през главата на изтормозения Адам, когато вратата на закусвалнята се отвори, но той не я забеляза. Едър свещеник с бяла якичка влезе, затвори вратата зад себе си, което не беше необходимо, защото вратата беше на пружина и нямаше нужда да я бута така жестоко, че без малко да я изкриви. Ето това, този свещеник, вече можеше да се приеме за знак от Бог, нали? Но Адам не го видя.

Сервитьорът отиде при свещеника и онзи си поръча кафе. „Не. Само кафе!“, отвърна със силен, напомнящ на източноевропейски, акцент, когато сервитьорът го попита дали ще иска нещо друго. Едрият свещеник просто си седеше там и гледаше втренчено в Адам. А Адам пък гледаше втренчено в нещо вътре в себе си и беше в пълно неведение за заобикалящия го свят.

- Този ще го убие, нали? – попита Хари. Той беше старо куче, имаше нюх за тия неща.

- Да – каза Кристина, - Как се сети?

- Пф… - отговори Хари. – Я стига! Да не съм от вчера в тоя бизнес.

- Добре, Досетливко, а ще се опиташ ли да познаеш как и защо ще го пречука?

- Аз съм демон, не врачка. Все пак…

- Как и защо? – намеси се Лари.

- Жена му – поясни Кристина, но това пояснение не разясни нищо.

- Да…?

- Жена му го заподозря, че ѝ кръшка, докато тя му кръшка, и се ядоса. Нае детектив да го следи и разбра, че ходи при „специална“ масажистка. Детективът ѝ разказа повече за онази, разказа ѝ, че урежда разни сделки. За елиминиране на хора и така нататък. И жена му заложи на това да го ликвидира, преди той да ликвидира нея. Отиде при масажистката и предложи двойно на това, което той плаща. Така онези прибират тройна тарифа, а само смениха мишената. А колкото до това „как“ – ще го застреля, уж при обир. Следи го, за да си избере място.

Хари и Лари заразглеждаха убиеца, облечен като свещеник. Имаше дебели златни гривни на двете китки и няколко масивни златни пръстена. Над бялата якичка се мъдреше края на стара, зле направена татуировка. А по-нагоре продължаваха белезите от тежко акне или може би шарка, които беше карал като дете. Дълбоки кръгли дупки, осейваха цялото лице около счупения нос, под свитите сиви очи, до сплесканите уши.

- Ами ако Бог ни е създал, само за да си има компания? – изведнъж, от нищото, каза Лари.

- Моля? – обърна се към него Кристина.

- Бялата якичка… просто… подсети ме – каза Лари и посочи към бялата якичка на убиеца.

- Само, за да си има компания ли?

- Просто казвам. Разсъждавам на глас.

- Как така?

- Ами… Ако му е било скучно? Не е можел да си създава приятели…

- Първо – намеси се Кристина. – Защо мислиш, че Бог е Той, а не е Тя? И второ: не е можел да си създава приятели ли?

- Ами да. Той или Тя… като по филмите за самотните много умни хора, разни учени например, които нямат приятели или искат да си имат гадже и накрая си създават. Приятели или гадже. Изкуствено. Сещаш се. В лаборатория или нещо такова. Може и ние да сме били създадени така, а? И хората, разбира се, също.

- Това е закусвалня. Тук не сервират алкохол, нали?

- Не. Защо?

- Както и да е.

- Просто си мисля, нищо… нищо важно. Какво? – измрънка Лари. Не го биваше в това.

- Да… както и да е – каза Кристина, докато гледаше към Лари втренчено. – Ти, ъ, вие защо дойдохте?

- О, без причина. Само да те видим. Така и така бяхме тук, видях, че графикът ти е за точно тук. И си казах: хей, защо не минем да я видим?

- Добре – отговори тя, – Аз обаче трябва да тръгвам, защото тези двамата тръгват – тя посочи Адам и убиеца с бялата якичка и белезите.

- А, исках да те питам – каза Лари набързо – Дали не искаш, ако имаш време, после… утре да дойдеш с нас? Ще си взема един актьор. За сувенир от ваканцията.

Кристина се замисли.

- Мм… да, може. Ако имам време. Да видим тоя кога ще го пречука. Ако вече го е убил и съм свободна, ще дойда. Кога ще ходите?

- Ами утре, в четири часа.

- Обади ми се, пък да видим.

Казаха си чао и Кристина излезе след онзи с якичката, който пък излезе след Адам.

- Пф! – каза Хари и Лари го погледна – Смотльо.

- Какво?

- Ти. Си смотльо.

- Какво? Защо?

Хари не му отговори, само клатеше глава. След малко с престорен писклив глас повтори думите на Лари отпреди малко:

- „О, без причина. Само да те видим. Така и така бяхме тук, видях, че графикът ти е за точно тук. И си казах: хей, защо не минем да я видим?“

- Какво бе?

- Нищо.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021