Продължаваме майския апокалипсис с първа част от романа на Саша Сабота - Прогнозата за времето в Ада.

Хари и Лари работеха заедно отдавна

Хари и Лари работеха заедно отдавна. Като казвам „отдавна“, нямам предвид никакъв брой години, който лесно можете да си представите за двама колеги да работят заедно. Работеха заедно още от времето преди Колумб да се натъкне на Америка и да реши, че я е открил. Горе-долу от тогава. Двамата бяха служители на Ада и се грижеха да прибират душите на онези, които бяха натворили достатъчно гадости през живота си, че да си резервират място в подземното царство на ужаса и болката. 

Точно в момента двамата водеха вял спор относно риалити програмите на Земята, промиването на мозъците на хората, подпалването на войни. Такива работи. 

- Мислиш ли, че Чарлз Менсън щеше да се справи с расовата война по-добре от Хитлер, ако им бяха разменени местата в историята? – попита Лари.

- Не – вяло му отговори Хари, той беше старо куче и лъскави рекламни глупости, тениски и песни за тъпи сектантски лидери не му влияеха, когато ставаше дума за истински професионализъм в унищожението и масовите касапници. – Никой от ХХ век не може да се мери с Хитлер и Сталин, Менсън щеше да е нищожество, сложен на някое от техните места. 

- А, като стана дума, все пак кой от двамата мислиш е по-добър в геноцида, Хитлер или Сталин? – Лари периодично, през няколко години, се опитваше да подхване темата, тя беше нещо като спора: „Битълс“ или „Стоунс“ в Ада. Но всеки път (както и сега) Хари не му отговаряше нищо. 

- Добре, де, не ми отговаряй. 

- Повече трябва да се притесняваш за имитаторите им по света, а не за кой от двамата е бил по-зъл. 

Може би не знаете, но повечето демони в Ада не са зли, макар естеството на работата им да е мрачно. Те са рационални същества със силно развито чувство за справедливост и добруването на човешкия род им е важно. Злите демони и откровените задници в Ада, макар да бяха много дейни, все още бяха миниатюрно малцинство. И връщането на Луцифер час по скоро беше от съществено значение, за да ги сложи на мястото им. Но засега това завръщане си оставаше една голяма неизвестна. 

- Мислиш ли, че имитаторите са част от Плана или е заради Дисбаланса, защото Шефа го няма?

- Това ние с теб няма как да го знаем, нали, Лари? – отговори му на въпроса Хари. 

Такива работи си обсъждаха. Убиваха време, докато „задачата им“ се появеше. Намираха се насред сушавата и плоска земя на североизточна Аризона, недалеч от Фор Корнърс, общата граница, където Аризона среща едновременно Ню Мексико, Юта и Колорадо. Топлината на деня тъкмо си отиваше. Тишината беше прекрасно оглушителна. Само един единствен камион прелетя по широкото и право шосе, колкото да вдигне огромен облак прах и да го повлече след себе си кой знае накъде. 

***

На 25 километра от тях един убиец тъкмо се качваше в колата на друг човек, който дори не подозираше в какво ще се забърка, само защото беше отишъл по съвсем друга работа там, където пътищата им се засякоха. 

Беше приятна, топла и ясна вечер. 

Човекът си седеше в сивата Корола, тъкмо беше свършил работата, заради която се намираше там, и се приготвяше да си тръгне, когато изведнъж вратата на колата се отвори и се озова очи в очи със зареден револвер. 

След револвера в колата влезе и ръката, и останалата част от собственика на револвера. Ококорен, рошав, запъхтян, облечен в мръсно кафяво яке и мърляви дънки, зачервени очи, разширени ноздри, ако грипът беше човек, щеше да изглежда така. Видът му говореше, че е готов на всичко, така че човекът в колата реши да прави каквото се искаше от него. 

- Карай, карай, карай! – кресна онзи. 

Шофьорът не задава въпроси, като „накъде“ или подобна тъпотия, която можеше да му коства живота. Просто запали двигателя и подкара. Намираха се на паркинга на мотел, а онзи с пистолета излетя от магазина до мотела. Не беше трудно човек да се сети, че току що го беше обрал. Стискаше хартиен плик, в който вероятно се намираше плячката. Отвори го и извади от него пачка с пари. 

Да, в него се намираше плячката. 

- Ха-ха-ха-ха-ха! – беше първото, което излезе от устата му. Очите му се разшириха. След което се обърна към шофьора, който нямаше желание да си навлича неприятности, затова просто гледаше напред над волана и се опитваше да изглежда като механично устройство, без съзнание, просто механична кукла, която шофира. Но планът му да остане незамесен беше на път да се провали, когато онзи премести погледа си от пачката към него. Маниакален поглед. Поглед, който говореше, че онзи ИСКАШЕ неприятности, че обичаше да предизвиква и дразни, да се подиграва и да мъчи – Току що убих човек… - каза той със задоволство. – Какво ще кажеш? А?

Шофьорът не каза нищо. 

- Ако ме дразниш, ще убия и теб. Ако не правиш, каквото ти кажа. Ако не ми хареса как ме гледаш, ще те убия. Ако ми се стори, че дъхът ти мирише, ще те убия! Ясно ли е?

Шофьорът кимна. 

- Ясно ли е?! – кресна онзи.

- Да, сър. 

Както стискаше пистолета с едната ръка, се пресегна с другата и включи радиото, после удари шофьора с опакото на ръката през лицето и се изхили. 

“Burnt Sugar Is So Bitter” на Елвис Костело се разнесе от радиото. 

- Корола? Що за щайга! Защо караш такава лайняна кола? – онзи с пистолета се огледа пресилено драматично и сбърчи вежди и нос. 

- Не знам, сър – отговори шофьорът и сви рамене – Предполагам съм глупав. 

- Не ми се прави на интересен, ясно ли ти е! – изсъска онзи и пак го удари през лицето. Колата леко изкриволичи, но веднага се върна в стабилно положение и права линия. Шофьорът имаше стабилна ръка. 

Известно време пътуваха в тишина и просто слушаха Елвис Костело. 

- Имаш ли нещо за пиене? – заповеднически попита човекът с пистолета.

- Алкохолно или безалкохолно?

- Еха… има избор, а? Ти кво, да не си доставчик някакъв?

- Не, сър, просто имам напитки за всякакви настроения, пътувам дълго. Обичам да си пийвам.

- Да не си пил сега? Пиян ли шофираш! 

- Не, сър. 

- Добре. Да не си посмял да караш пиян! 

- Да, сър. Просто имам напитки за като спра. Аз доста пътувам. 

- Така ли? С какво се занимаваш? 

- Обзавеждане за хотели и мотели, кухни и ресторанти. 

- Тъпа работа. 

- Да, сър. 

- Имаш ли уиски?

- Да. В жабката. 

Онзи отвори жабката, без да оставя пистолета. 

- M… Wild Turkey. Нямаш ли нещо по-хубаво?

- Вино…?

- Глупости. Все тая! Ето, отворѝ бутилката – каза му и я тикна под носа му, без да пуска насочения пистолет. Шофьорът се заколеба за секунда, но взе бутилката, пусна волана, подпря го с коляно, отвори бутилката и я подаде на пътника до себе си. И пак хвана волана с две ръце. 

Онзи удари няколко големи глътки. 

Колата се движеше през прашното шосе и оставяше сиво-кафява диря след себе си, която се издигаше високо във въздуха. И после още по-високо. А колата все така се движеше по правото, сякаш безкрайно шосе, придружавана от монотонната гледка на равната земя и ниските храсти, поникнали тук-там. 

Песента свърши и започна новинарската емисия, която по местната KPFM 87.6 вървеше на всеки кръгъл час. 

„… полицията продължава издирването на убиеца, за когото има предпоставки да се смята, че е сериен. Случаите са няколко и има повтаряемост в модела на отвличане на жертвите, заяви наш анонимен източник от департамента на окръжния шериф, като поясни, че и самите убийства са извършени по сходен начин – жертвите са убити с тежък, остър предмет, вероятно брадва“.

Шофьорът погледна към пътника с пистолета. 

- Какво бе? 

- Нищо… - отговори шофьорът и поклати глава. Помълчаха около минута – В предишната емисия казаха, че имат заподозрян. Някакъв тип с френско име. Имаше и описанието му. Полицията помоли за съдействие всеки, който има информация и така нататък…

- Е?

- Нищо. 

- Питаш ме как се казвам ли, копеле?

- Съвсем не, сър. 

Онзи отпи още няколко яки глътки от уискито. Помълчаха известно време, после шофьорът реши да добави още нещо към разговора.

- Всичките жертви са били нарязани след това – каза той. 

- Аз ще те нарежа, ако не млъкнеш – отговори му онзи, но някак прекалено спокойно, което учуди самия него, защото искаше да кресне заплашително, а прозвуча все едно отговаряше вяло на някой, който тъкмо го е попитал колко е часът. Пистолетът сочеше надолу и му се стори, че тежи цял тон.

- А преди това всички са били упоени – добави шофьорът някак спокойно и ей така, чисто информативно и между другото. Бутилката с уиски падна от ръката на пътника, който с мъка си държеше очите отворени. Пистолетът също тупна глухо на пода. Шофьорът усили малко радиото. Още една песен на Елвис Костело. “Dishonor The Stars”. Явно беше предаване, посветено на Елвис Костело. 

- Ха… - каза си тихичко той – Две песни една след друга. Страхотно – явно беше фен на Елвис Костело – Имам късмет, а? 

Вечерта му се очертаваше прекрасна. 

Шофира още известно време. Спря насред нищото. Наоколо нямаше никой. Просто мрак в сухата равнина. Изключи двигателя. Пресегна се и пребърка джобовете на спящия. 

- Франк… - прочете името му от личната карта, - Приятно ми е, Франк. Аз съм Жан-Клод. Каква необичайна среща, а? Няма да те питам с какво се занимаваш, мисля, че вече разбрах. Виж, Франк – каза той на спящия – не че ми е неприятно да си говорим, но мисля, че на теб ще ти е по-приятно да те преместя отзад. 

Жан-Клод излезе от колата и вдиша дълбоко приятния топъл въздух. Издиша със задоволство и се усмихна. Част от праха, който погълна, го накара да се закашля. Дори кашлицата не можа да свали усмивката от лицето му. Огледа се. Нищо и никой. Подсвирна с уста и заобиколи колата. Отвори вратата и извлече Франк. Той се просна на прашната земя. Жан-Клод извади брадва от багажника и я заби в черепа на Франк. 

След което завлече тялото му до багажника. 

- Вероника, скъпа, ще трябва да се сместиш и да направиш място за новия ни приятел. 

Измести тялото на убитата, така че да освободи достатъчно място за тялото на Франк. Чудеше се какво да прави с него. Не изпитваше удоволствие да убива и реже мъже. Честно казано, Франк беше първата му жертва, която не е жена. Какво пък! За разлика от сладката и невинна Вероника (и сладките и невинни Стефани, и Глория, и Вики преди това) Франк беше гадняр. Защо пък да не нареже и него? Точно така, реши – ще ги нареже и двамата тая вечер. Пак се усмихна и затвори багажника. 

- А, Франк – каза на затворения багажник, - Королата има голям багажник. Удобен е. Все пак е семейна кола, Франк. 

Седна, затвори вратата, пусна си радиото и отпътува в нощта. 

- Какво, по дяволите… - Франк не чувстваше нищо, просто си стоеше там и гледаше как светлините на колата се отдалечаваха. 

- Отива да нареже тялото ти – каза му Лари, който, заедно с Хари, се беше приближил зад него. Сега и тримата гледаха как колата изчезваше в нощта. – А ти идваш с нас, Франк – каза му и посочи с ръка напред – Очакват те. 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021