Нощта се спуска, животът свършва, но всичко беше толкова яко. Вечерта е другото име на утрото. Накрая не си сам със зимните дни на Саня Табакова.

*

Усъмниш ли се,
угасваш.
Защото
отвътре свети
само
вярата.

АХ!

Нощта се спуска –
розова къделя,
изпредена от изгреви, и тя -
стена „китайска“ - плътно ще разделя
вчера от утре в другия ни свят.

А днес?
Къде е днес унило питам.
Безмълвни клони в снежното поле
ми махат –
сякаш още яздя, скитам
с неукротените си ветрове.

Сезоните ме карат да съм друга,
сърцето шепне: същата си, знай...
Каквото и да имам – ще изгубя,
едно бездомно „ах“ ще е за край.

Но „ах“ се казва по различен начин -
подготвям се грижливо за това.
Дали: „Ах, този свят за мен ще плаче“
или
„Ах, колко яко беше в този свят“.

*
Тази вечер
в главата ми
е все утрото

НАКРАЯ

не си сам -
някой
кълве
семената ти.

ХУБАВ СЛЪНЧЕВ ЗИМЕН ДЕН

Вече нямам тайни от огъня.
От време на време
вдигам глава
към една безсмъртна роза
в градината.
Мириша на дим.
Освобождаващо е.
Яхвам един пламък.
Гмурвам се
през комина
към синьото небе.
Всичко си е там.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 46, януари, 2024