Светът е цигара време преди да угаснем като смъртта в пепелника. Продължаваме отвъд – някъде там, където слънцето се разлиства като жълта пуканка и въздухът просто е наоколо, с последните стихове на редактора на Нова асоциална поезия: Ружа Матеева.

 

някъде там

небето е розово

слънцето се разлиства

като жълта пуканка

очите ти събират

всички морета

и поглъщат

спомените

 

достатъчен ми е смехът ти

чуваш ли

смехът ти се ражда в мен

от обвивката на думите

и ме прави малка

дете

момиче

което иска да порасне

само

до устните ти

 

колко съм голяма

господи

колкото теб

колкото нотата на нечия китара

колкото липсата

колкото сълзата

ще ме откриеш ли

ако се загубя

 

ледът спи
в ъгълчето на окото ти
снежната кралица не съществува
кай
спомни си
всички огледала
са счупени

 

гласът ти пътува

на предната седалка

троши се по краищата

ранява съня ми

в който си цял

събуждам се и не знам

реанимирах ли

душата си

 

тази вечер

няма музика

бог си е сложил

тапи за уши

викам

но те няма

няма

няма

не съм принцесата

а граховото зърно

 

помолих за вода

а ми се даде водопад

потърсих светлина

а получих слънчево изригване

сигурно страдам

от неизлечима дислексия

всичко правилно

е наопаки

 

намерих улица

по която сме вървели заедно

снегът се топи

защото така искаме

подай ми ръка

през съседната галактика

и не казвай

нищо

 

когато измълча

целия си живот

ще се родя с вик

в ръцете ти

 

търся

само с дъха си

по ноздрите ми полепват

днешните ти сънища

като ситен прах

по иглата на грамофон

целувам те

без да те будя

от надрасканата страна

на плочата

 

името ми е точка

в края на списъка

бъркаш ме

с други препинателни знаци

с други коси

с други желания

сърцето ми скача

от единайсетия етаж

и се хваща

само`

 

тръгвам си навреме

преди да загасиш

неоновата светлина

преди мракът да изплюе

върволицата след мен

право в жадните ти

зеници

раждам се отново

на шестнайсет

и никога

не идвам

 

часът е десет

умът ми спи

но душата ми възкръсва

после потъва

в теб

 

къде е денят

в който листата просто падат

въздухът просто е наоколо

нищо не идва

нищо не си отива

аз съм тук

като теб

и предавам железните си вериги

за рециклиране

 

цигара време

преди да умрем

нека загасим

смъртта в пепелника

още сме деца

в погледите си

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 32, март, 2021