Камъкът доскоро беше кожа. Животът е сянка, настигаща късите крака на битието. Тъмнината се движи леко в откровенията на Румен Павлов.

Александър Арнаудов

В корема на мечката

Движи се мъгливият гъстак към тъмнината,
създател на сънливци,
разбуждач на животни.
Немските туристи ще те гонят през калта,
докато не се свреш в тъмното,
като муха без огън.

Ще се свиеш на кълбо,
за да се бориш с вечния квадрат
в устата на праволинейните вселенски звездобройци.
Милост за твоята звездичка –
тя не свети вече в тъмното,
милост,
тя не боядисва вече в бяло –
милост,
кой я възпр...

Да се възпламеня
като муха със огън,
с огънати крила от срам,
че е наплюла своята сестра,
че съм наплюл звездоброяча черен
и да ти покажа парахода,
който ме докара от Германия?
Мъничка вселенска тайно,
къде е турскосиньото ти гарванче?
Къде са шумолящите ти пледоарии
(отдавна на системи със глюкоза)?

Е, време е за откровение. Най-после.
Защото всичко, знаем, е до време.
Защото в сивомлечнобели сгради
не може да се мисли галактически.
В корема е дълбоко, но летливо,
съвсем невидимо, но пък прецизно.
Към нас се движи леко тъмнината,
а ние плюем точно срещу вятъра.

Късите крака на битието

Приятели,
вие се превърнахте в плакати по стените,
ограждащи бюрата ни,
известия и съобщения, пръснати в краката ни

(животът е сянка
животът е песен)

те осъдиха строго
те изпратиха съболезнователни телеграми
ние правим резервации за Париж и за Флоренция

евтино пътуване
казино-свят-сбогуване
евтина риза върху скъп приятелски гръб
белите петна са илюзорни – чиста кръв

главата на Пинокио е земното кълбо
духовете чакат на носа му

на кълбо.

Още един умря

Ако погледнеш от тази страна,
ще видиш камъка,
който доскоро беше
кожа.

В каменната пустиня
е хладно,
не гледай в окото ми,

там няма нищо
за теб предназначено –
всъщност има,
но е мъртво, несъмнено.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022