Думите на Росита Стойнева се разгръщат под странните цветове на гниещото време. Това е поезия, която танцува по ръба на зов.

***
денят умря под краката ни
и се престорихме на забравили
къде изобщо живееха нашите бащи
настъпихме последните остатъци
от странносиньото небе и от косата ми
израснаха мътни гъсти цветове
белите праскови потъмняха
но още виждах мъха и мекотата им
като ръката ми която
облиза твоята и се скри като дете
дивотата ни спи като зверче
което танцува и се смее в съня си
ще ни досънувам хищни чу ли
някога когато поискам да се приберем
да го оставим за друг ден
този е погребан но не опяваме
вечер е и пеем и забравяме

***
нещата които си спомням миришат на круши
и гният във лепкаво време
във никое време в което
мама е била дете
нещата които си спомням
започват да грабят
започват да лазят
по нещо което не сме
изведнъж мама ми подава парче
сега мама е майка
и бели едри круши на двора
от всяка има част за мен
захапвам семка и се връщам
на двора съм и съм била дете
но вече и двете не сме
слагаме захар и водата завира
сега е времето за сладко
в друго време няма плодове

***
родена съм в неделя
но всяка неделя
се чувствам неродена
седмицата умира
и държа ръката на деня
ѝ върху белия чаршаф
понеделнишкият лак
син и набразден
пада като лъскави конфети
за нея сигурно е празник
ноктите ѝ бяха на жена
но в понеделник
сега са твърде изморени
да са нещо - седмица или жена
слънцето не мига
още гледа
това трябва да е просто
неделя
но не е
това е малък край
един от всички краища
заради които съм родена
в една неделя

***
танцувам в тъмната кухня
на плота има черупки
оставям брашнени стъпки
защото тук е позволено
едната страна на лицето ми
е винаги по-тъжна от другата
окото гледа към двора
никой не чака при завоя
ухото чува лая
а кучетата вече ги няма
устните бавно се притварят
вече не припявам
но танцувам в моята кухня част
от мен винаги се забавлява

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 50, ноември, 2024