Казвам се Росен Желязков и съм роден в София завършил съм УНИБИТ специалност: културно-историческо наследство, каквото и да значи. Работил съм какво ли не, само не и това за което учих. В момента изкарвам прехраната си в онлайн казино. Имам издадени няколко стихосбирки с помощта на приятели. Първата е ,, Жълта пеперуда в сърцето“ 2013г., втората ,,Аз съм Пикасо“, третата ,,Чист“ 2015г., четвъртата ,,Преследвачът на насрещния вятър“ 2018г. и последната – ,,Благодарен на живота“ 2020г. До дни предстои да излезе първият ми роман под знака на изд. “Рива”. Тук публикувам малък откъс от него.

*

11.08.2021 г. Пътувах за морето с влак. Имах само три лева. Банския ми го беше купила майка ми. Бях без запазено място. Затова няколко пъти ме вдигаха от мястото, докато накрая успях да се наместя във вагон с още няколко пътници като мен, без запазени места. Жените идваха от Гърция. Бяха с маски. Не ги свалиха през цялото време. Слязоха на Мездра. На Червен бряг се качи майка с две деца. Момичетата бяха шумни. Майката, аха да напляска по-голямата си щерка пред очите ми. 185 Обеща є като се прибере, да я остави една седмица без джобни и интернет. Наказанието беше за това, че вместо да си вземе от портмонето на майката два лева, тя взела с един лев повече. Това се казва родител. Строг. По някое време малката извади отнякъде плажна топка и трите започнаха да си я мятат в купето. Предложиха ми да се включа. Отказах. Бях не особено щастлив, че да се включвам в игрите на радостта. Колкото повече приближавах крайната точка на пътуването си, толкова повече ме мъчеше депресия, носталгия. Варна ме посрещна като непознат. Нито аз исках да опознавам града, нито той ме канеше за развлечения. Причината: ограниченото ми време. Бях платил за две нощувки в „Св. Св. Константин и Елена“. Преди се е казвал „Дружба“. Тогава съм ходел с майка ми, баща ми и брат ми. Сега бях останал само аз. Военната станция е на самия бряг. На мен ми се беше паднало бунгало, което е дори по-добро от нея, като изключим изтърбушения матрак. Всичко друго в стаята си беше окей. Широка, просторна, и гледката – красива. Щурците допълваха Рая. За пръв път дойдох на това място в този му вид след 26-годишно прекъсване. Соня, еднаприятелка, която беше с „корона на главата си“, ме накара. Тя не само беше красива, но и беше Мис България. Та, един ден, докато свиваше джойнта си пред мен, дръпна една дълга доза щастие и каза: „Роска, защо не си ходил на море 26 години? Морето е близко“. Тогава за пръв си спомних, че то съществува. Соня беше от онези жени, в чиито думи се съдържа сила. Послушах я и заминах. 5 години по-късно идвах за втори път. Но нещо беше се счупило. Соня вече я нямаше. Но не това бе причината за демотивацията ми. Нямаше я и Силвия – 40- годишната психоложка от военното поделение, която бе с придружител – 20-годишната си дъщеря, която срещнах на третия ден от първия си престой на „Св. Св. Константин и Елена“. Тогава направих несръчен опит да сваля Силвия. Тя се съгласи на среща, след 186 като се приберем. Лошото е друго, че когато започнахме да си разказваме животите си, Силвия сподели за някакъв случай, в който лекувала жена – свидетелка на самоубийство. ⁂ – Това се оказа брат ми. Обстоятелствата се бяха наредили толкова перверзно. Да отида на море, за да чуя това! ⁂ И какво още си спомних от престоя на морето… че тогава исках да се науча да плувам и се бях записал на петдневен ускорен курс по плуване при спасителя към басейна на хотела. И освен това си носех лаптопа, за да пиша. Не се научих да плувам, въпреки ентусиазма си, а компютърът не влезе в употреба. Носех и плажен чадър. Сега не бях взел нищо със себе си. Главата ми беше празна през целия 48-часов престой на морския бряг. Просто зяпах вълните. Лежах, ставах за обяд, вечеря и закуска и чаках да свърши споменът. Бях дошъл, за да забравя миналото, а се оказа, че го бях изгубил. Пътуването ми обратно беше уморително. Връщах се, без да очаквам нищо. На другия ден се събудих скапан. Хубав момент беше изпразването на червата ми. След това звънна телефонът. Питаха ме дали още си търся работа. Не можех да направя усилие да се завлека на интервюто. Отложих го.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 43, май, 2023