Изтичаме в празнината на ежедневните терзания. Обречеността ни преследва в рамките на битието. Зимата е барикада от мечти в поезията на Рени Васева.

Александър Арнаудов

*
И ме няма,
изтекла в улука
на ежедневните си
терзания.
След мен ще остане
навярно
пенлива дъждовна
обреченост,
ще бълбука щастлива
из локвите,
ще се стича в канавката
на доверието,
а някъде,
точно до шахтата,
ще се спука...
Контрапункт
на глухарчето,
изстреляло се самичко
към капаните
на небето.
Долу и горе е всичко,
с което се съизмерваме,
рамките на битието

*
Един Йохан
и барикада от мечти.
Натрупани отломки
от илюзии,
строшени обедни почивки
заедно
и кръгли маси
с рицарски послания,
две огънчета
от цигара в тъмното
и нечие отчаяно
признание,
кашпи с цветя,
които не увяхват,
защото са бронирани
с пластмаса,
два пътни знака,
сочещи към нищото...
Луната пак е бледа,
а в Берлин
навярно се разваля времето.
И в София е вече
доста хладно.
Натрупаната ярост
свети в тъмното
и тайно си мечтае
за спасение,
и тайно се сънува гола,
без тези дрехи,
с чумата по тях,
без призраците
на умиращия свят...
Там някъде
да може да осъмне,
смирена
под Христовото разпятие,
заспала от умора
и прегърната.

*

Прегърни този облак,
полегнал удобно
в гънките на хоризонта,
а после отплувай
на съня си в мастилото,
потопи се в щастливо пътуване.

Залюляват те в мълнии
ръцете му облачни,
приспиват те с гръм небесен,
едно кротко сърце,
след бляновете унесено,
се буди от грохота на водата.

Прегърни този облак,
превърни го във ковчег,
като Ной продължи нататък
и ще видиш дъга,
опънала струни,
да привързва запад към изток.

Една мокра възглавница,
чула нежните думи,
лицето ти ще притиска...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 35, ноември, 2021