Със замрежени очи посрещаме страха. Поезията на Рени Васева ни подава ръка.

*
Този страх
примирено се вглежда
в стотиците свои отражения,
вглежда се във витрините,
в кожените изделия,
откъдето отвръща на погледите
една скръбна
лисича муцуна…


Този страх
упорито отбягва да минава 
под градските лампи,
пази дистанция,
не се здрависва.
В претъпканата мотриса
на градската подземна железница
го втриса, когато вратите
се отварят със съскане
и някой, не дай боже,
със лакът го блъсне…


Този страх
от капаните заледени,
от препъването,
от изтлелите цветове,
изтекли като мръсна вода
по склерозиралите
улични вени.
И зимната тишина
на това отчайващо бяло…


Този страх
не затваря добре
нито клапите на сърцето,
нито пътната ми врата.
Една пенсионирана самота
се вмъква полека,
изкачва едва-едва 
стълбището, ето я, 
държи се за парапета, 
сърцебиенето не спира....


Този страх
стои като страж на етажа,
замрежил очите ми,
сковал коленете,
ставите на ръцете,
подути и зачервени,
са като светофари -
предупреждават:
"Не преминавай,
не преминавай!"...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 36, януари, 2022