Разпокъсани облаци рисуват катедрали отвъд времето и пространството. Безпомощните ни молитви се губят под тъжния поглед на птиците. Светлина струи от горчивата плът на живота – в новите текстове на Рени Васева.

Александър Арнаудов

*
Призовавам те
за свидетел:
колко дълги са нощите,
скрити под палтото
на есента,
как странно се отваря и затваря
вратата на стаята...
Призовавам те,
разкажи ми за оня миг
светлина,
когато твоето име
беше в очите ми,
а ти застана на прага
и каза:" Прибери ми палтото,
няма да тръгна сега.."

*
Небесните облаци се превръщаха
в художници на катедрали
и рисуваха в синята бездна
старинни икони на праведност.
Светлината струеше, струеше -
стъклописна дъга, изографисана,
а ръцете на небесните майстори
внезапно запяваха песен.
И реката я чух да се моли
на художниците с белите четки,
чух да иска сиво и черно,
поиска мълния да присветне,
вода да разплиска студена,
да разлее снага по поляните,
да стигне в своята ярост
до онези изоставени къщи,
в които няма кой да милее
за сладкия плод на насъщния.
"Вода съм била в началото,
вода ще остана докрая" -
надяваше се речицата
на божието кръщене
и бавно се превръщаше в блато
под тъжния поглед на птиците...

ДНИТЕ

1.

Този ден
е облечен в сиво.
Небето зашива
разпокъсани облаци
с иглата
на ярка светкавица,
очертаваща
огнен тегел.
И е просто
поредната сутрин,
възвестена от глас
на петел,
наводнена
от летен порой,
мъглива,
с предчувствие
за утрешни мигове,
в които зеленото
ще си отива,
в които слана
ще съсирва кръвта
на земята,
а птичият хор
ще е ехо
от земи непознати.
Една снежна кралица
се готви да бъде
щастлива...

2.

Така тежи това небе -
с подгизналите облаци,
надвиснали
върху комините,
готови да премажат
селото,
донесли само мрак
и някаква тъга,
която се увива
по хълмовете,
разтревожена мъгла -
змия, която ще погълне
къщите и хората.
А хората сме аз и ти,
поостарели
Кай и Герда,
последните,
изправени едва - едва
до гнилите дъски
на земната ограда.
"Той взе, що му се пада" -
казваш ти,
а аз ти се усмихвам.
Жива плът
до жива плът.
И някак леко,
сякаш без да искаме,
пием на живота
горчивата отвара.

3.

Думите потъваха
в комините на къщите,
блъскаха се
в керемидените покриви,
режеха усмивки
в процепите на стъклата,
а пироните ковяха
чистите им ризи
по стените.
Думите от моята
молитва
литваха съвсем
безпомощни,
губеха се като дим
(един поет
в това сравнение открил
на равнодушието
страшната отрова),
а господ примирено
сменяше
красиви багри
в четири сезона.
И плуваха
към тъмнината
къщите -
отвъд пространството
и времето,
затъваха във залеза,
а думите ми
глъхнеха,
затворили у себе си:
на хълмовете
тихите въздишки,
зеленото
на дивата трева
и тези жълти,
дребнички цветя,
които нощем мигаха
срещу звездите.
И в някоя космическа
година
за някого (навярно)
можеха да се превърнат
във откритие...

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 34, септември, 2021