Небето тъче тишина в утрото. Търсим свещената граница между смъртта и живота. Никой странник не се завръща в поезията на Рени Васева.

Александър Арнаудов

*

Черна угар - спечена кал,
пожълтяла трева
в поднебесието,
вятър гони
по ъглите есенни
упоритите бродници,
лесно пресекли
свещената граница
( неохраняема впрочем)
между смъртта и живота.

Само жилави тръни
надничат по стаите,
тревата е въздесъща,
по романтичните
бели пътища
от далечни земи
никой странник
не се завръща.

И студено свисти
този есенен вятър,
печал се рони по стрехите
от прозорците зейнали
гледат с жадни очи
тъжни призраци
в старомодни доспехи.

От кого ли се бранят
бледите призраци,
чия земя защитават,
слънцето есенно
лази по хълмите,
сенките се сгъстяват,
бродим сред мъртвите
и уж сме живи,
правим своя пътека
всички ние -
почернелите вейки
в клоните на безумно
столетие...

*

Звездите на Ван Гог
незабравени греят
и топлят
комините будни,
пътеки белеят,
поръсени вчера
с бели камъчета
от мене и тебе.

Ще стъпваме кротко
по бели пътеки,
ще се леят
звезди палачинкови,
сладък мед по комините -
църковен елей
върху устните ни
с цвят на малина.

Притаяват се сенките
на нощния хлад,
звезди са събрани
в косите ми,
кафенето е празно,
локдаун е пак,
масите тъгуват
за длани.

Нощта е златиста,
коронована за кралица,
някой пише
с тъмносиньо мастило,
рисува със думи
любовна картина
на нощта,
а ти днес замина...

*

И си мисля,
че птичата песен
тъче тишината
и в утрото, нишка по нишка,
щастливите трели
подреждат платното
на новия ден.
Летят срещу мене най-белите
крехки листенца
на дивата ябълка,
посипват ливадата
и благославят с любов
брачното ложе на моя живот,
на твоя живот,
на всяка божия твар
под небето.
Една работлива пчела
ни припомня
няколко стиха на Емили.
Ще ги изпишеш ли
във сърцето си?

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 33, май, 2021