ИЗ "АНГЕЛЪТ РАФАИЛ"

З2

Тоя ден Спасеното село осъмна в мъгла. Тънка мъгла, която се увиваше около комините като шалче, хлъзгаше се по керемидите, а после внезапно се оттегли накъм боровата гора. Павел-Авел не разбра веднага, че брат му го няма. Първия ден се залиса с козите, беше им взел от текезесето нови хлопки, та им ги окачваше и все им говореше нещо. Ма то какво имаше да им приказва човек без памет? Павел-Авел само веднъж се зачуди защо не знае други места освен Спасеното село, но после реши, че паметта е излишно бреме за хора като него.

И ей тоя ден пак се размисли. Бяха го попитали в кръчмата от коя рода е, кои са баща му и майка му, а той не можа да отговори. Не помнеше нито едно лице, камо ли име да изникнеше в ума му. Освен на Каин-Калин.

- Ма питайте брат ми, той е умникът. – И Павел-Авел се усмихна широко на всички.

Когато вечерта Каин-Калин не се прибра, Павел-Авел не изпита тревога. Останал е в града, за разсад е отишъл... На другата вечер брат му отново не се появи, на третата - също. И Павел-Авел почувства тревогата като силна болка. На четвъртия ден отиде в милицията и заяви на дежурния, че брат му е изчезнал.

- Ще се появи! – каза милиционерът, удобно облегнал се на стола си. – Не е длъжен да ти дава отчет къде ходи и какво прави.

Но Павел-Авел се уплаши толкова, че започна да не спи, стана разсеян, изгуби две кози, та се наложи дядо Пальо да ги търси из шубраците. А времето си минаваше. Вольо-невольо човекът без памет започна да се оправя сам в ежедневието си.

Един ден при него слезе ангел. Видя го как сви крилете си и поседна насред поляната, където бяха запладнили козите. Дядо Пальо беше задрямал под големия орех, та Павел-Авел му рече по едно време, че може да настине на тая дебела сянка.

Ангелът свойски изгледа запотеното лице на козаря, после посочи боровата гора:

- Много внимавам, когато летя наоколо. На няколко пъти се наранявам на тия върхари - като игленици са.

Павел-Авел мълчеше, беше загубил дар слово. Само крадешком поглеждаше крилатото създание, щото си мислеше, че сънува. Много хора сънуваха ангели, нали? По едно време протегна ръка и пипна две перца, които стърчаха встрани от другите. Бяха твърди, остри, нямаха нищо общо с птичата перушина, с която жените пълнеха възглавниците.

Ангелът се представи с името Рафаил и пак взе да мълчи проклетникът. Павел-Авел усети, че ризата му стана мокра от пот. Тогава лъчезарният взе, че попита човека за същото, което го питаха и в кръчмата – кои са майка му и баща му. Павел-Авел се ядоса, защото много го беше срам.

- Адам и Ева са ми родата, всеки го знае... – и погледна ангела в очите, макар това да му костваше известна болка.

Рафаил нищо не каза, навярно беше съгласен с отговора на човека.

- Не се страхувай за брата си! Път има да изминава той, дълъг път, докле се смири сърцето му. А ти скоро ще узнаеш кой си.

Павел-Авел изпита неприязън към крилатото същество, което така назидателно му говореше. Стана и подкара козите към реката да ги напои. Не се обърна да види ангела. Сълзи се застичаха по лицето му, когато си спомни Каин-Калин и как сядаха да вечерят двамата в малката кухничка. Когато влезе в двора, първото, което погледна, беше градината. Имаше вид на изоставена. И в сърцето на Павел-Авел лъхна студ. Студът на безпомощност, която иска възмездие.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 49, септември, 2024