Казвам се Ралица Арнаудова. Актриса съм. Животът ми в последните години преминава в два града - Бургас и Ливърпул. Пиша поезия и проза. Мои стихотворения са били награждавани в конкурсите "Петя Дубарова" и "Непознати улици". Публикувала съм стихотворения във в. „Труд”, в Алманах Бургас, в сп. „НО ПОЕЗИЯ”.

Старите ми приятели ме търсят

Старите приятели ме търсят.
Не съм сменяла номера си от петнайсет години.
Някои от тях се обаждат да се уверят, че още дишам.
Други, че успехът ми е по-малък от техния.
Трети, защото са си спомнили думите, които съм им казала някога.
Четвърти, защото сме си изкарвали добре заедно и искат отново, напук на годините.
Старите приятели ме търсят.
Аз понякога не успявам да позная гласа им в слушалката.
Моят поглед е винаги отправен към бъдещето,
защото миналото ми предоставяше непоносима носталгия.
Изкушавам се, чувайки гласа им,
да си задам въпроса: „Имат ли отново място в моето бъдеще?“.
С някои от тях се разделихме, защото си представяхме живота по различен начин.
С други дори не сме си казвали "сбогом", но раздялата пак я имаше.
Трети ме намразиха и се учудвам защо ме търсят отново.
Питам се за какво ли си мислят всъщност, обаждайки се.
Защо си го причиняват?
Аз не съм сигурна дали бих се обадила на себе си.
Подозирам, че те са изчезващ вид мазохисти.
И с любопитство към вида, винаги вдигам слушалката.

Професия „Мечтател“

като малки все ни питаха
какви искаме да станем
и гледаха с насмешка
на професия мечтател
а тя беше най-сигурната по онова време
професия мечтател
със задължения шапка на тояга
проблеми сапунени мехури
работно време докато мама ни извика
но дори най-пакостливите деца порастват
мечтите си заменят с цели
въображението с реалност
безгрижието със сериозност

никой не пита какви станахме
гледат прическата
дрехите
обувките
и вече знаят

*

а защо просто не може
да се будя сутрин с усмивка знаейки че ще те видя
да танцувам и пея докато се обличам
да ти приготвя любимото ядене
и да ти го донеса в кутия
отгоре да ме гледа странният облак
на какво ти прилича
лятото да жужи нетърпеливо във въздуха
да погаля всяко разцъфнало цвете
да се спра да погледам целия град
осъзнавайки че не бързам за никъде
защото ти ми даваш достатъчно време и пространство
да поседя на пейката която си нарекох за моя
после да тръгна по побелялата от пухчета улица
да гледам короните на дърветата
колко ли мъничка изглеждам за тях
да почукам на вратата ти
и усмивката която съм крила по пътя 
просто да се изплъзне
колкото и да се опитвам да бъда сериозна

а после да отидем до магазина
по пътя да си направим война с пухчета
да консервираме този момент до бурканите с детство
на връщане да ми разкажеш за сладкото от кайсии
все едно съм го яла заедно с тебе

защо пък да не може

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023