Отраснах в село Михалково и имах щастливо и безгрижно детство. Пеех, рисувах, играех куклен театър, бях дружинен председател и знаменосец. Пишех, печелих конкурси и дори участвах в Детската Асамблея “Знаме на мира”. Но това да не Ви заблуждава, всъщност бях пакостливо, инатливо и доста своенравно дете. Гимназиалните ми години в Смолян и Девин бяха бурни и весели. Рухването на социализма беше като ударна вълна, която ми даде тласък за безкрайни изяви от творчески, рокерски и дискотечен характер. И не щеш ли, след като цял живот бях мечтала да стана актриса и певица, взех, че кандидатствах в Полицейската академия и ме приеха. Последваха шеметни години в София, но Музата не ме напусна. Тринадесет години бях ченге и не спрях да пиша, но в един момент рязко смених попрището, идвайки да живея в Пловдив. Да не мислите, че е лесно, всяка сутрин да виждаш Родопите, а дните ти да минават долу, в смога на големия град. И падна едно писане, но някакси тайно и несподелено с никого. До момента, в който реших – сега ще е! Събрах откъснатите от тетрадките на децата ми и разпилени по офисите листове, старите тефтери, салфетките, задните страни на фактурите и излях любовта и лудостта, която нося в себе си, като вода. Но да знаете, че имам още…

- „Вода съм“ (2020 КМ Издателство)

- „Еротика - Философия и Поезия“ (2020 КМ Издателство)

- „Хедонизъм - Философия и Изкуство“ (2021 КМ Издателство)

I

На втория ден от първата ми работа
бях извикана в кабинета на Началника,
който иначе беше добър и благ мъж,
но ме погледна строго и каза:
- Снощи си играла кючек, качена на масата.
Целия град те познава вече.
Това да не се повтаря!
- Слушам! - отговорих аз и излезнах с подвита опашка.
Докато изкачвах стълбите към третия етаж,
се почувствах като Роуз от Титаник,
когато мъжът ѝ обърна масата с чая,
вместо да я удари.
И едва сдържайки сълзите си влетях в моята си стая.
А там на дивана седеше чудно хубаво момче,
да не кажа вече мъж,
с което, obviously ни деляха не повече от 3-4 години.
Тръшнах се до него на същия този диван,
държейки лицето си в шепи.
Момчето ме побутна с рамо и ме попита:
- Ти за какво си тук?
А аз:
- Не е за разправяне…
И то, в прилив на кавалерство,
или може би за да ме успокои,
ми разказа, как обрало „Екзотиките“,
но ченгета и хал-хабер си нямали,
и го викали за някакви глупости в РПУ-то.
Идваше ми да се разсмея с глас,
но някакси запазих самообладание
и му съобщих, че аз съм „ченгетата“,
и всичко, което е казал е вече записано.
И то взе, че повярва.
Така разкрих първите си няколко престъпления, с блъф.
И Началникът пак ме извика,
но този път, да ме похвали
и да ме пита какво ще правя довечера.
Измрънках, че ще излезем с групата да се напием
и да отпразнуваме бойното ми кръщение.
Той се усмихна със сините си очи и каза:
- Внимавай с кючеците.

От тогава изминаха толкова много години,
а аз никога вече не играх качена на масата,
защото така се получаваше, че където и да отидех,
целият град все ме познаваше.

II

- Затова никой не ти купува книгите - каза ти
и скъса последната нишка.
Излязох от стаята, да не чуеш това,
/притежателю на мека пишка/:
По-добре змия в пазвата,
пистолет в слепоочието,
въже на гредата,
полет в някоя урва
отколкото да обичам цял живот теб -
черна дупка
погълнала
младостта и мечтите ми,
страстта за пътуване,
насладата от секса и храната.
Затова не ми посягай на думите,
защото разярената жена е по-страшна
от всичко, което може да си представи
скования ти от предразсъдъци мозък.
Влязох в спалнята и се огледах.
Видях нещо ново в погледа си и то ми хареса.
Осъзнах, че като цяло съм великолепна
и реших да напиша това стихотворение,
за отмъщение.
Когато се върнах в хола,
ме гледаше, както наакано дете гледа майка си.
Но това са само подробности,
скъпи,
само подробности.
От мен за теб.

III

Ако бях мъж,
нямаше да ѝ давам никога да ми мие чиниите.
Щях да я целувам понякога в свивката на коляното.
Щях да запечатам в ума си,
като на кинолента,
начина,
по който сваля сутиена си, през ръкава на тениската.
Ако бях мъж,
с несръчните си мъжки пръсти щях да плета малки златни плитчици по косата ѝ.
После щях да отрежа тайно някоя,
да я направя на гривна и да я нося навсякъде.
Ако бях мъж,
бих изтърпял всичките ѝ глупости с усмивка и обожание и бих ѝ прощавал за грешките.
И важното - щях да ѝ кажа,
че си тръгвам, когато съм сигурен,
че вече не се обичаме.
Щях да го направя,
като мъж,
знаейки, че жените са по-състрадателни.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 44, септември, 2023